Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

После Муди продължи да разговаря съвсем непринудено със семейство Хаким. Беше приятен домакин и когато двамата си тръгваха, ги изпрати до вратата и благодари на всички, особено на Ага Хаким, за проявената загриженост.

— Ще мина да те взема утре към десет, за да отидем в магазина — казах на ханум Хаким. — Надявах се, че пазаруването ще ми даде възможност да се обадя на Амал.

Муди тихо затвори вратата след семейство Хаким, изчака да се отдалечат и яростно се нахвърли срещу мен. Удари ме през лицето и аз се проснах на пода.

— Този път прекали — изкрещя той. — Развали всичко. Но все пак ще заминеш с този самолет. Ако не го направиш, ще ти взема Махтоб и ще те заключа в тази стая до края на живота ти.

Той можеше да го направи. И щеше да го направи. Нямаше сън за мен тази нощ. Въртях се, мятах се и непрекъснато се обвинявах, задето бях довела Махтоб тук.

Бедата започна преди почти четири години, на 7 април 1982 година вечерта, когато Муди се върна от болницата в Алпина, разсеян и отнесен. В началото не обърнах внимание, защото трябваше да приготвя специална вечеря за дванайсетия рожден ден на Джон.

Бяхме прекарали две щастливи години. Муди се върна в Мичиган от Корпус Кристи през 1980 година, решен да забрави за политическите промени в Иран.

— Всички ще разберат, че съм чужденец — казваше, — но не искам всички да знаят, че съм иранец.

Снимката на намръщения аятолах Хомейни беше изхвърлена на тавана. Обеща да не коментира революцията с колегите в болницата, защото си даваше сметка, че любовта към родината му бе причинила само неприятности в Корпус Кристи. В Алпина бързо потъна в работата, съсредоточи се върху кариерата си и започна отново да живее като американец.

Настроението ми се оправи веднага, особено след като се настанихме в къщата на Тъндър Бей Ривър. Беше малка и съвсем обикновена на вид, но аз се влюбих, щом прекрачих прага й. Гледаше към реката. Задната стена беше цялата в прозорци. По стълбите се слизаше на по-ниско ниво — красиво облицовано, просторно и светло. Имаше огромен вътрешен двор, който почти стигаше до брега на реката, както и дървен пристан — чудесно място за риболов. Къщата се намираше на един от завоите на реката. Надолу по течението се виждаше покрит мост.

Отвътре къщата бе просторна, с големи спални, две бани, кухня, две камини и доста голям хол. Гледката към реката носеше успокоение.

Муди също хареса къщата. Купихме я веднага.

Алпина е само на около три часа път от Банистър и можех да се виждам често със семейството си. Двамата с баща ми обичахме да ловим риба. Най-често хващахме костур, а понякога и щуки. С майка ми прекарвахме часове в плетене, готвене и разговори. Тя страдаше от кожна туберкулоза и аз с удоволствие й се бях посветила. Малката Махтоб, която сновеше из къщата, радваше всички ни. Татко я наричаше „Тоби“.

Приеха ни бързо в местното лекарско общество. Муди беше доволен от работата си, а аз като съпруга и майка бях щастлива у дома. Това продължи до вечерта, когато Муди се върна вкъщи мрачен и мълчалив.

Един от пациентите му — тригодишно момче, бе умряло по време на обикновена операция. На Муди му бе наложена забрана да практикува, докато се води следствието.

Сестра ми Каролин се обади на следващата сутрин. Вдигнах слушалката недоспала, с подути и зачервени очи.

— Татко има рак — каза тя.

Отидохме в Градската болница в Карсън, където се бяхме срещнали с Муди за първи път. Сега нервно крачехме из чакалнята, докато чакахме резултатите от оперативното изследване на стомаха. Новината беше лоша. Хирурзите казаха, че било невъзможно да се отстранят всички разсейки. Болестта била в напреднал стадий. Разговаряхме с хемотерапевта, който ни обясни, че ще може да удължи живота на татко за известно време, но точно колко и той не знае. Така или иначе щяхме скоро да го загубим.

Обещах си да прекарвам повече време с него.

Животът ни се преобърна изцяло. Само преди няколко месеца бяхме толкова щастливи. Сега изведнъж кариерата на Муди беше застрашена, баща ми умираше и бъдещето изглеждаше печално. Стресът се отрази на всички от нас различно, но засегна и отношенията помежду ни.

През следващите няколко седмици Муди помагаше на татко да преодолее последиците от операцията. Когато състоянието на татко се подобри, поканихме го да ни погостува в Алпина. Муди доста често се занимаваше с него, може би защото сега той беше единственият му пациент. Когато двамата бяха заедно, Муди се чувстваше като лекар. Но от бездействието вкъщи взе да унива все повече и повече.