Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Още не знам – усмихва се той.

– Изнервен си заради мача?

Не е нужно да отговаря. Тя изгася третата цигара с подметката си, пъхва фасовете в пакета и предлага:

– Уиски?

Той поглежда към небето. Градът скоро ще се събуди и явно дори слънцето планира да изгрее рано. Всички стават с мечтата, че един юношески мач ще промени всичко. Дали общината отново ще насочи поглед към гората? Дали ще се сдобият с хокейно училище, а може би дори с търговски център? Може би хората ще започнат да дават други упътвания. „Карай направо, покрай Хед“, вместо сегашното „Ако стигнеш до Бьорнстад, значи си подминал отбивката“. Петер е отделил толкова много време да убеждава останалите в това, че вече сам не знае дали си вярва.

– С удоволствие бих пийнал чаша кафе – казва той.

Рамона се подсмихва и слиза по стълбите към кръчмата.

– Така е със синовете на бащи, които са обичали уиски твърде много: или го пиете постоянно, или изобщо. В някои семейства няма средно положение.

Петер е ходил в „Кожуха“ повече пъти, преди да навърши осемнайсет, отколкото след това. Прибираше баща си от кръчмата, а понякога му помагаше да повали някой и друг събирач на дългове от Хед. Мястото изглежда същото като едно време. Вече не мирише толкова на цигари, но като се имат предвид останалите неща, на които може да мирише един подземен бар, това не е непременно нещо добро. Сега помещението е празно, разбира се, Петер никога не ходи там вечер, „Кожуха“ не е здравословно място за спортен директор на слабо представящ се мъжки отбор. Старите мъже в бара винаги са имали какво да кажат, но от по-младите може да се очаква нещо повече от сурови думи. Под кожата на някои хора в този град има постоянно напиращо насилие. Петер не го забелязваше като дете, но може би тъкмо заради това го видя толкова ясно, когато се върна от Канада. Тих гняв, излъчван от онези, които не бяха успели нито в хокея, нито в училище, нито финансово, нито пък бяха потърсили спасение на друго място. Сега ги наричат „Групата“, макар че те самите никога не използват тази дума.

Клубът на привържениците на хокейния отбор винаги се е казвал „Ursus Arctos“ [23] Кафява мечка. – Б. пр. и официално мъжете, които висят в „Кожуха“, са част от него, заедно с пенсионерите, учителите и родителите с малки деца, които седят на трибуната със седалки. Групата съществува без членски карти и тениски. Градът е твърде малък за големи тайни и Петер знае, че дори в най-силните си дни те не наброяват повече от трийсет-четиресет души, но все пак това е повече от достатъчно, за да налага допълнително полицейско наблюдение по време на мачовете на мъжкия отбор, така че безопасността да е гарантирана. Играчи, които са били привличани от други градове, но според феновете не са направили достатъчно на леда, за да оправдаят заплатите си, са се появявали внезапно в офиса на Петер с желание да скъсат договорите си и да се преместят. Журналисти от местния вестник един ден задават критични въпроси, а на другия са необяснимо незаинтересовани. Заради Групата противниковите отбори се боят да идват в Бьорнстад. За съжаление, спонсорите също. Мъжете на по двайсет и нещо, които посещават „Кожуха“, са станали най-консервативните хора тук. Те не искат модерен Бьорнстад, защото знаят, че модерният Бьорнстад няма да иска тях.

Рамона плъзга чашата кафе по бара и почуква по дървения плот.

– Искаш ли да си излееш душата?

Петер се почесва по темето. Мама Марлборо винаги е била най-видният психолог в Бьорнстад. Макар и стандартната ѝ препоръка да е „вземи се в ръце, хората си имат по-сериозни проблеми“.

– Просто ми се насъбраха много грижи.

Той вдига поглед към стените, покрити със знамена, шалчета, снимки на играчи и фланелки от мачове.

– Кога за последно гледа мач, Рамона?

– Не съм ходила, откакто Холгер ме изостави. Знаеш това, момче.

Петер върти чашата между пръстите си. Изважда портфейла си. Рамона му махва, за да го спре, но той все пак оставя парите на бара.

– Ако не искаш да ги вземеш за кафето, можеш да ги оставиш във фонда.

Тя кима одобрително и взима банкнотите. Фондът са парите, които държи в спалнята си. Взима от тях, когато някое от момчетата остане без работа и не може да се справя със сметките.

– Точно сега един от старите ти приятели на леда се нуждае от фонда. Робан Холтс беше съкратен от фабриката. Прекарва тук твърде много време.

– Лошо – измърморва Петер, защото не знае какво друго да каже.