Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Дреболия. Бобо ще я оправи, като се събуди. Можеш да се върнеш да я вземеш към девет.

Връща се в гаража, вдига разсеяно едната гума на „Форд“-а и като че ли не се напряга повече, отколкото се напряга Петер, когато изхвърля велпапе в кофата за разделно събиране. За жалост, Бобо е наследил както силата, така и неадекватните кънкьорски умения на баща си. Едно време Глигана всяваше страх като защитник, но Сюне често въздъхваше: „Момчето може да се препъне и в синята линия на леда“.

– Не можеш ли днес да оставиш Бобо да поспи малко повече? Заради мача следобед – казва Петер.

Глигана вдига вежда, без да вдигне поглед, прокарва ръка по лицето си, за да избърше потта, и оставя лъскави петна масло по брадата си.

– Ще са нужни два часа да се оправи колата. Ако дойдеш да я вземеш в девет, Бобо ще може да почне в седем, така че няма да го будя рано.

Петер отваря уста, но не казва нищо. Хокейният мач си е хокеен мач, но на следващия ден това семейство пак ще трябва да стане, за да си изкарва прехраната. Бобо е солиден защитник, но далеч няма потенциал да стане професионалист. В къщата има още две по-малки деца, а световната икономика не чака никого. Мечките серат в гората, а всички останали са срали на Бьорнстад.

Глигана му предлага да го откара до тях, но Петер предпочита да се разходи. Има нужда да си успокои нервите. Минава покрай фабриката, която приютява все по-малко хора. Подминава големия магазин за хранителни стоки, който задуши малките. Поема по пътя към центъра и завива по търговската улица, която с всеки изминал сезон става все по-къса.

Рамона е доживяла до пенсионна възраст, но хубавото на това да имаш собствен бизнес е, че никой не може да те принуди да спреш да работиш. Кръчмата е нейна, откакто не е на майка ѝ, а преди това пък беше на дядо ѝ. Общо взето, изглежда по същия начин, с тази разлика, че дядо пушеше вътре, а Рамона пуши навън. Три цигари преди закуска, като пали последната от изгасващия пламък на предишната. Момчетата, които всяка вечер играят билярд и пият бира на кредит в кръчмата, гальовно я наричат „Мама Марлборо“. Няма собствени деца, Холгер не можа да се сдобие с наследници, а може би и никога не е имал нужда. Казваше, че единственото семейство, което иска освен Рамона, е спортното. Веднъж някой го попита дали има спорт, който не харесва, а Холгер отговори: „Политиката, трябва да спрат да я показват по телевизията“. Ако къщата им се бе подпалила, той щеше най-напред да спаси Рамона, държейки през цялото време абонаментната си карта за Бьорнстад Хокей . Беше техен, този откачен спорт. Най-силният му смях и най-топлите му пръсти, обгърнали нейните, останаха на трибуната в залата. Тя пушеше, а той се разболя от рак. „Страдам от иронична болест“, заявяваше Холгер безгрижно. Рамона не позволява на никого да казва, че е „умрял“. Холгер я изостави, тя така гледа на нещата. Като предателство. Сега, когато него го няма, Рамона стои в снега като голо дърво без кора, беззащитна.

Научила се е да живее по такъв начин, че дните да минават. Хората така правят. Следобед, когато смяната във фабриката приключи, „Кожуха“ се пълни с млади мъже, които тя нарича „момчетата“, докато полицията и клубът ги наричат много по-лоши неща. Способни са на много гадости, но обичат Рамона така, както само Холгер я е обичал. Понякога ги закриля твърде много, знае го. Бьорнстад ражда сурови хора и житейските условия не са смекчили характерите на момчетата ѝ, но те са всичко, което ѝ е останало от него, те са единственият начин да се доближи до миналото.

Смъртта прави странни, неразбираеми неща с любящите души. Рамона остана да живее в апартамента над кръчмата и не ходи по-далеч от пепелника пред входната врата; след като магазинчето от другата страна на улицата фалира, някои от момчетата, които зареждат склада на големия хранителния магазин, ѝ купуват храна оттам. Минали са единайсет години, откакто Холгер я изостави, и на всеки мач на мъжкия отбор, дори когато местата са разпродадени, на трибуната има две празни седалки.

Петер я вижда отдалече. Рамона го изчаква.

– Господинът търси ли нещо? – пита тя.

Остаряла е, но си е все същата, точно като кръчмата. Тези, на които не им допада, че вечерно време „Кожуха“ предлага убежище на местните бандити, говорят за нея като за неприятна лелка със социални фобии, която е напът да си загуби ума, но макар понастоящем Петер да я вижда рядко, при всяко посещение има чувството, че се прибира у дома след дълго пътуване.