Фредрик Бакман - Бьорнстад

Мислеше си да се обади на Робан от Канада, а после си мислеше да му се обади, като се прибра у дома. Мислите обаче не са достатъчни. Двайсет години са твърде дълго време и вече не знае как би могъл да започне разговора. Трябва ли да помоли за прошка? За какво? И как? Погледът му отново се насочва към стените.

– Този хокей. Някога замисляла ли си се колко странен спорт е това, Рамона? Правилата, пързалката... на кого му хрумват такива неща?

– На човек, който иска да осигури на пияните мъже с пушки по-безопасно за обществото хоби? – предполага остарялата собственичка на бара.

– Имам предвид... по дяволите... може би звучи откачено, но понякога се чудя дали не гледаме твърде сериозно на всичко това. Дали не притискаме юношите прекалено здраво. Та те са почти... деца.

Рамона си налива уиски. Все пак закуската е най-важното ядене за деня.

– Зависи какво искаме от децата. И какво децата искат от хокея.

Петер стисва чашата по-силно.

– И какво искаме, Рамона? Какво може да ни даде спортът? Влагаме целия си живот в него, а на какво се надяваме, в най-добрия случай? Няколко мига... няколко победи, няколко секунди, през които се чувстваме по-велики, отколкото сме всъщност, няколко единични възможности да си въобразим, че сме... безсмъртни. Но това е лъжа. Не е нещо важно.

Мълчанието се настанява между тях и остава да лежи там недокоснато. Едва когато Петер оставя празната си чаша върху дървения плот и се изправя, за да си ходи, възрастната вдовица допива уискито си и изсумтява:

– Спортът ни дава единствено мигове. Но какво е животът, Петер, ако не просто един миг?

Най-добрият психолог в града.

Мира събира екипировката на Лео, сгъва изпраните дрехи, прибира багажа му в сака и го оставя в антрето. Той е на дванайсет и би трябвало сам да си събира нещата, Мира го знае. Но знае също така, че ако го остави да се оправя сам, ще го откара до залата, след което ще трябва веднага да се върне обратно, за да вземе всичко, което е забравил.

След като приключва с всичко, успява да седне пред компютъра за половин час. По време на една родителска среща, когато Лео още беше в долните класове, учителката му ѝ разказа как е отговорил синът ѝ, когато го попитала какво работят родителите му: „Татко работи с хокей. Мама работи с писане на мейли“.

Слага кафе, отмята точки от списъците и графика си, чувства се като че ли има камък в гръдния кош, диша дълбоко. „Пристъпи на паника“, каза ѝ психологът преди шест месеца, след което Мира повече не стъпи там. Срамуваше се. Все едно животът ѝ не беше достатъчно щастлив, все едно не беше доволна. Как би могла да обясни тези думи на семейството си? „Пристъпи на паника“, какво изобщо е това? Адвокат, съпруга на спортен директор, хокейна майка, небесата знаят, че обича да бъде и трите неща, но понякога, докато кара през гората в едната или другата посока, Мира спира колата, седи в мрака и плаче. В тези моменти си спомня как собствената ѝ майка бършеше сълзите от бузите на децата си и шепнеше: „Никъде не е казано, че животът е лесен“. Да бъдеш родител, означава вечно да се чувстваш като твърде малко одеяло. Колкото и да опитваш да завиеш всички, все на някого ще му е студено.

Събужда Лео в осем, закуската му стои на масата, след половин час Мира ще го закара на тренировка. После ще се върне у дома да вземе Ана и Мая, като и трите ще работят безвъзмездно в столовата в залата по време на мача на юношите. След това трябва да откара Лео до дома на негов приятел и най-вероятно Мая до дома на нейна приятелка. После се надява, че Петер ще се прибере навреме от офиса, за да могат да изпият по чаша вино заедно, може би дори да хапнат малко размразена лазаня, преди той да заспи от изтощение, а тя да седи будна до полунощ, отговаряйки на писмата във входящата си кутия, която никога не се изпразва. Утре е неделя, което означава още пране на хокейни дрехи, събиране на багажи в сакове и будене на тийнейджъри. В понеделник се връща обратно на работа, а честно казано, в последно време работата ѝ е гадна. Откакто отказа шефската позиция, изискванията към нея иронично се повишиха. Знае, че я оставят да идва последна сутрин и да си тръгва първа следобед просто защото е най-добрата в това, което прави. Но отдавна не е чувствала, че се представя в най-добрата си светлина. Няма време. Изнемогва.

Когато децата бяха малки, тя виждаше толкова много родители да губят самообладание по трибуните. Тогава не знаеше защо, но вече разбира. От един момент нататък хобитата на децата не са просто хобита, родителите влагат толкова часове в тях, правят такива жертви и инвестират толкова много пари, че дори във възрастните им мозъци се загнездва едно по-дълбоко значение. Хобитата започват да символизират други неща и компенсират или засилват собствените ни неуспехи. Мира знае, че звучи нелепо, знае, че това е просто нелеп мач от нелеп спорт, но днес дълбоко в себе си тя също се притеснява дотолкова, че да ѝ се гади. Притеснява се заради Петер, юношите, клуба и града. И дълбоко в себе си също иска да спечели нещо.