Фредрик Бакман - Бьорнстад

Минава през стаята на Мая, събира дрехи от пода, а щом дъщеря ѝ изсумтява насън, слага ръка на челото ѝ. Топло е. След няколко часа Мира ще се изненада, че въпреки това дъщеря ѝ доброволно, дори ентусиазирано, ще настоява да отиде в залата. Мая обикновено се прави на мъченица така усърдно, че би могла да накара дори цъфнал косъм да звучи като причина да не ходи на хокей.

Впоследствие майката ще съжали хилядократно, че не е принудила момичето да остане вкъщи.

Има много неща, от които ни боли, без да знаем защо. Тревогата може да бъде като личен закон за гравитацията, която притиска душата ни. Бени винаги е заспивал лесно и е спал трудно. В деня на мача се събужда рано, но не от нерви, такива неща нямат място в живота му. Излиза преди майка му да е станала, оставя колелото в началото на гората и изминава пеша оставащите километри до развъдника на Адри. Седи в двора и гали кучетата, докато не се появяват двете му други каки, Катя и Габи. Те целуват малкия си брат по косата, а после навън излиза най-голямата сестра, удря го силно по врата и пита дали наистина е нарекъл учителката си „бонбонени гащички“. Бени никога не лъже Адри. Тя отново го удря по врата, после го целува също толкова силно и прошепва, че го обича и че не иска да го сполети нещо лошо, но ако още веднъж чуе, че се е обърнал така към някой преподавател, ще го убие.

Четиримата закусват, обградени от кучетата, без да говорят кой знае колко. Правят го веднъж годишно, малък помен, достатъчно рано сутрин, че майка им да не разбере. Тя така и не прости на мъжа си. Когато се случи, Бени беше твърде малък, за да го намрази, а трите сестри са някъде по средата. Всеки води своя лична борба. Когато Бени се изправя, моли никоя от тях да не тръгне след него, а те не питат къде отива. Просто го целуват една по една и му казват, че е идиот и че го боготворят.

Той се връща при колелото си през снега, отива с него до гробището, свива се на земята, облегнал гръб на надгробния камък на Алан Ович, и пуши трева, за да смекчи болката дотолкова, че сълзите да могат да потекат. Пръстите на момчето докосват захабените букви върху плочата. На този ден преди петнайсет години, в една ранна мартенска сутрин, Алан взе ловджийската си пушка, преди семейството му да се е събудило. После отнесе цялата си болка право в гората. Няма значение колко пъти обясняваш нещо такова на едно дете. Никой не губи родител по такъв начин, без да проумее, че всички възрастни лъжат, като казват, че „вината не е твоя“.

Човек го боли. А душата се свива.

Минутите пълзят към обяд. Кевин е на двора и с меки, овладени движения дриблира с шайбата, описвайки сложна траектория между четиресетте стъклени бутилки, поставени на леда. На всички останали им се струва, че това се случва непонятно бързо, но за него всяко движение с китката е лежерно. Неговото време тече по-бавно от това на другите, не знае защо. Когато бе малък, по-големите деца го биеха, защото беше толкова добър. Докато на една тренировка Бени не се появи от нищото. Прекараха няколко месеца, гостувайки си един на друг. Вечер под завивките четяха с фенерчета старите комикси на сестрите на Бени и животът им придоби логика. Собствените им суперсили ги обединяваха.

– Миличък? – прекъсва го майка му от вратата на верандата и сочи часовника си.

Когато Кевин се приближава, тя протяга предпазливо ръка и изтупва снега от рамото му. Дланта ѝ се задържа там по-дълго и по-нежно, отколкото е свикнал. Майка му прехапва устни.

– Притеснен ли си?

Кевин поклаща глава. Тя кима гордо.

– Трябва да тръгваме, баща ти е взел билети за по-ранен полет до Мадрид. Ще те оставим пред залата.

– Може би ще имате време да гледате първата третина [24] Редовното време на хокейните мачове се състои от три части по двайсет минути. – Б. пр. ?

Вижда в очите ѝ, че тя се разкъсва вътрешно. Просто никога не би го признала.

– Много бързаме, миличък, татко ти има важна среща с клиент.

– Ще играят голф – изръмжава Кевин.

Това е най-близката до открито възражение реплика, която би си позволил. Майка му не отговаря. Кевин знае, че е безсмислено да продължава, в този дом на почит не е хокеят, а това да се избягват разговорите за чувства. Повишиш ли глас, губиш. В отговор чуваш единствено „не мога да водя дискусия с теб, ако крещиш“, последвано от затварянето на врата някъде в къщата. Кевин тръгва към антрето.

Майка му се колебае. Отново протяга ръка към рамото му, но се спира и вместо това докосва нежно шията му. Тя е шеф в голяма компания и всичките ѝ подчинени я харесват тъкмо заради отзивчивостта и съчувствието, които проявява. Като че ли ѝ е по-лесно да го прави, когато отношенията между хората са професионални. Години наред си лягаше вечер и заспиваше, мечтаейки за всички неща, които ще прави, когато остарее и има повече време, а сега се буди отчаяна посред нощ, защото вече не помни какви са били тези неща.