Фредрик Бакман - Бьорнстад

Искаше да даде на Кевин всичко, което тя не получи като дете, като си мислеше, че ще ѝ остане време и за всичко останало. Говоренето и слушането. Годините минават твърде бързо; някъде между работното ѝ време и тренировките на Кевин тя стана възрастен човек, но така и не се научи как човек може да комуникира с детето си, когато се налага да вдига глава нагоре, за да го погледне в очите.

– Ще дойдем на финала! – обещава тя, както може само една майка, която живее в свят, където е напълно невъзможно да се състои финал без участието на сина ѝ.

Столовата още е празна, макар че залата вече се пълни с хора. Мира вари кафе и вади хлебчета за хотдог от фризера. Мая се взира през прозореца.

– За кого се оглеждаш? – дразни я Ана.

Мая я поглежда сурово, при което Ана свива ръце пред устата си и имитира пращящ глас от пилотска кабина:

– Дами и господа, ще ви помолим да не отваряте снаксовете си по време на полета, защото на борда има хора, алергични към фъстъчено масло.

Мая я ритва по пищяла. Ана отскача настрана и продължава със същия глас:

– В КРАЕН СЛУЧАЙ можем да ви разрешим да оближете бавно солта от фъстъ...

Мира вижда всичко, чува всичко и разбира почти всичко, но замълчава. Невъзможно ѝ е да остави дъщеря си да порасне, но проблемът е, че никой не я пита. Мира също е била на петнайсет и за съжаление, си спомня точно какви мисли се въртяха в главата ѝ тогава.

– Ще донеса млякото от колата – извинява се тя, когато вижда, че Ана се кани да каже нещо, което нито майката, нито дъщерята са готови да чуят в присъствието на другата.

Татко вече седи в колата, моли Кевин да седне отпред и започва да го разпитва за изпита по английски в понеделник. Цялото съществуване на татко е стремеж към съвършенство, целият му живот е шахматна дъска и той не е доволен, ако не е два хода пред всички останали. „Успехът никога не е случаен. Късметът може да ти донесе пари, но не и успех“, както казва често. Безпощадността му в бизнеса плаши хората, но Кевин никога не го е виждал да вдига ръка срещу някого или дори да крещи. Ако поиска, може да бъде даже чаровен, но без всъщност да разкрива каквото и да било за себе си. Не губи самообладание и никога не се превъзбужда – така е, когато през цялото време живееш в бъдещето. Днес е денят на мача, но в понеделник е изпитът по английски. Два хода напред.

„Задачата ми е да ти бъда баща, не приятел“, обясни веднъж преди много години, когато Кевин спомена, че майката на Бени гледа почти всичките им мачове. Не беше нужно да се ядосва, за да обясни на Кевин как стоят нещата: майката на Бени не спонсорира клуба с милиони крони всяка година, не се грижи лампите в залата да светят. Така че може би ѝ остава малко повече време да ходи на мачове.

Бени хваща пътя покрай езерото, за да може да пуши, без да го види някой и майката на Лют да не стартира нова петиция, както направи, когато бяха в подготвителното училище и Лют видя Бени да яде сладки, въпреки че не беше събота. Тя е с две ръце за справедливостта и равенството, стига човек да се придържа към нейното конкретно разбиране за значението на тези думи. Почти всички родители са така. Бени винаги си е мислил, че този град е ужасно място да бъдеш възрастен. Заравя фаса в снега, стои със затворени очи между дърветата и обмисля дали просто да не се обърне и да тръгне в другата посока. Далеч от всичко тук. Да открадне кола и да остави Бьорнстад в огледалото за обратно виждане. Чуди се дали това би го направило по-щастлив.

Паркингът пред залата е пълен с хора. Таткото на Кевин спира малко встрани.

– Днес нямаме време да останем и да си поговорим – казва той и кима към другите спонсори и родители на паркинга, които са също толкова впечатлени от парите на семейство Ердал, колкото са децата им от играта на Кевин.

Когато израснеш в семейство, което никога не обсъжда чувствата си, се научаваш да долавяш нюансите в такива думи. Не беше нужно татко да се извинява на Кевин, че няма да го закара чак до главния вход, но все пак го направи. Потупват се набързо по раменете и Кевин слиза.

– Ще се чуем после – казва татко.

Кевин винаги му се обажда след мач. Има бащи, които питат „спечелихте ли?“, но таткото на Кевин пита „с колко спечелихте?“. Кевин го чува как си води бележки. Една част от мазето вкъщи е отделена на грижливо подредени кутии, пълни с дебели тетрадки с подробна статистика от всеки мач, който Кевин е изиграл още откакто бе малко дете. Сигурно има хора, според които е неправилно да питаш сина си „колко гола вкара?“ вместо „вкара ли гол?“, но както баща му, така и самият Кевин биха отговорили по един и същи начин: „Колко голове вкарват техните синове?“.