Фредрик Бакман - Бьорнстад

От десет години Петер помага за оформянето на тази група момчета, знае имената на всички играчи и техните родители. Отмята ги един по един наум, за да види дали някой липсва, дали някой не е контузен, но явно всички са там. Всъщност са с един повече. Преброява ги повторно. Сметката не излиза. Накрая вижда Амат. По-нисък и слаб от всички, все още с екипировка, която му е леко голяма, точно както в академията. Петер го зяпа. После прихва.

Толкова пъти е чувал, че това момче трябва да спре да играе, че няма шанс, а ето го сега на леда. Никой друг не се е борил по-здраво за тази възможност и Давид му я дава точно днес. Това е една малка сбъдната мечта, в цялата си простота, а днес Петер има нужда от нещо такова.

Сюне кима едновременно доволно и тъжно. Връща се в офиса си, затваря вратата. Довечера ще проведе една от последните си тренировки с мъжкия отбор, а когато сезонът приключи, ще се прибере и вътрешно ще му се иска това, което се иска на всички нас, когато напускаме нещо: нещото да се провали. Да се окаже, че не може да функционира без нас. Че сме незаменими. Но няма да стане нищо такова, пързалката ще си остане там, където винаги е била, а клубът ще продължи да съществува.

Амат наглася каската си и веднага влиза в единоборство. Пада тежко на леда, но скача обратно на крака. Отново го бутат, той отново скача. Петер се обляга назад и се усмихва с онази широка усмивка, за която Мира казва, че използва само преди да заспи, след като е изял два топли сандвича със сирене и е изпил чаша червено вино. Позволява си да остане на трибуната още петнайсет минути, преди да се върне в офиса. С облекчено сърце.

Фатима стои в тоалетната и разтяга гърба си, бавно и внимателно, така че никой да не я чуе, когато изскимтява от болка. Понякога сутрин буквално се изтъркулва от разтегателния диван, защото мускулите ѝ отказват да помогнат на тялото да се изправи. Опитва да го крие доколкото може, винаги оставя момчето си да седи на крайната седалка в автобуса, така че да гледа в друга посока и да не види болката, изписана на лицето ѝ, когато пристигнат и тя се изправи. Дискретно оставя краищата на найлоновите торбички в кошчетата да стърчат навън, за да не се налага да се навежда толкова ниско, когато трябва да ги изпразни. Всеки ден измисля нови начини да компенсира болките.

Моли за извинение, когато влиза в офиса на Петер. Ако не бе проговорила, той дори нямаше да я чуе. Петер вдига поглед от документите си, поглежда часовника и казва учудено:

– Ама, Фатима, какво правиш тук?

Тя отстъпва ужасено две крачки назад.

– Съжалявам! Не исках да преча, просто щях да изпразня кошчето и да полея цветята, мога да се върна по-късно, след като си си тръгнал!

Петер се почесва по челото. Засмива се.

– Никой ли не ти е казал?

– За кое?

– За Амат.

Петер осъзнава, твърде късно, че не бива да се говори така на една майка. Тя веднага ще си помисли, че синът ѝ е претърпял ужасна злополука или пък, че е бил арестуван. Няма средно положение, когато кажеш на някой родител „разбра ли за детето си“.

Петер я хваща нежно за раменете и я отвежда в коридора, а после към трибуната. Минава половин минута, преди Фатима да разбере какво гледа. После закрива лицето си с ръце и се разплаква. С юношите тренира момче, което е с една глава по-ниско от всички останали. Нейното момче.

Гърбът ѝ никога не е бил по-изправен. Би могла да пробяга хиляда мили.

Юношите не се напрягат, казано им е да играят на седемдесет и пет процента, никой не иска контузии преди мача. Амат не може да си позволи този лукс, хвърля се напред във всяка ситуация, засилва се, сякаш опитва да издълбае леда, докато стигне до бетона отдолу. Това не му донася нищо. Юношите го препъват и спират, притискат го до мантинелата, удрят го по китките със стиковете си, търсят всяка пролука в екипировката му, за да го наранят. Някой го блъска с лакът във врата, Амат се просва на четири крака, вижда Лют да спира рязко пред него, но не успява да затвори очи, преди леденият душ от кънките да засипе лицето му. Давид не продумва. След четиресет и пет минути Амат е толкова потен, изморен и бесен, че от него се иска епична сдържаност, за да не изкрещи: „Защо съм тук? Защо ме извикахте, ако дори няма да ме оставите да играя?“. Чува смеха зад гърба си. Знае, че и да каже нещо, просто ще му се изсмеят още по-високо.

– Нали ти казах. Твърде е слаб – изсумтява Бенгт, докато Амат се надига от леда за хиляден път.

Давид поглежда часа.