Фредрик Бакман - Бьорнстад

Прибира се у дома и якето ѝ пада на пода, сякаш се е свила и то ѝ е станало твърде голямо. Смалява се все повече, органите ѝ изчезват един по един. Белите дробове, бъбреците, черният дроб, сърцето. Докато накрая остава само отрова.

Лео седи пред компютъра си, когато я чува да отваря вратата. Мая не е влизала в стаята му, откакто бяха малки.

– Какво правиш? – пита тя едва доловимо.

– Играя игра – отговаря Лео.

Изключил е кабела за интернета. Телефонът му лежи изключен на дъното на раницата. Кака му стои на два метра от него, обвила ръце плътно около тялото си. Гледа стените, по които довчера имаше фланелки и плакати.

– Може ли и аз да играя? – прошепва тя.

Лео взима втори стол от кухнята. Играят, без да говорят. Цяла нощ.

Мира е в офиса. Провежда среща след среща с други юристи. Бори се. През това време Петер е у дома, чисти къщата, всеки квадратен сантиметър, търка мивката, докато не получава мускулна треска, изпира всички чаршафи и кърпи, измива на ръка всяка една чаша, която имат.

След като загубиха Исак, имаше мигове, когато си пожелаваха враг, виновник, само за да има кого да накажат. Някои хора ги съветваха да говорят с Господ, но е трудно да поддържаш нормална интонация, когато си родител, трудно е да вярваш във висша сила, когато пръстите ти докосват годината, изписана върху надгробна плоча. Не е виновна математиката, формулата за изчисляване на дължината на един живот е лесна: извадете четирицифреното число вдясно от това вляво, умножете резултата по 365 и добавете по още един ден за всяка високосна година. Но колкото и да пресмяташ, резултатът не може да е верен. Дните са твърде малко, не стигат за цял живот.

Мразеха, когато хората казваха „болестта“, защото болестта е нещо недостижимо. Искаха лице, извършител, имаха нужда от някого, когото да удавят под тежестта на вината, иначе самите те щяха да потънат. Бяха егоисти, знаят го, но след като нямаше кого да обвинят, можеха единствено да се развикат към небето, а за един човек е непосилно да носи такъв гняв.

Искаха враг. Сега имат такъв. И не знаят дали да останат до дъщеря си, или да тръгнат след онзи, който я е наранил, дали да ѝ помогнат да живее, или да се погрижат той да умре. Дали е едно и също. Омразата е толкова по-лесна от любовта.

Родителите не заздравяват. Децата – също.

Всички младежи във всички градове във всички страни в даден момент играят някаква игра, която е на границата с опасното за живота. Във всяка група приятели има по един, който винаги отива твърде далеч, който скача пръв от най-високата скала и се маха последен от релсите, преди да дойде влакът. Той не е най-смелият от тях, просто се страхува най-малко. Може би усеща, че няма толкова много за губене, колкото другите.

Бени винаги е търсил най-силните физически усещания, защото те разсейват останалите му чувства. Адреналинът, вкусът на кръв в устата и пулсиращата болка в цялото тяло се превръщаха в приятен шум в главата му, харесваше му да е изплашен, защото, когато си изплашен, не можеш да мислиш за нищо друго. Никога не си е рязал ръцете, но разбира тези, които го правят. Понякога копнее толкова много да изпита болка, която може да види, върху която да се съсредоточи, че се е случвало да пътува няколко часа с влак до друг град, чакал е в мрака, търсил е най-големите копелета, с които може да се сбие, и е продължавал да удря, докато не им остави друг избор, освен да го наранят сериозно. Защото понякога, когато тялото го боли наистина зверски, на други места го боли по-малко.

Басистът го вижда чак когато слиза от сцената. Така се изненадва, че забравя да прикрие усмивката си. Носи същите черни дрехи. Платът пада около тялото му като дъжд.

– Ти дойде.

– Изборът от забавления тук е ограничен.

Басистът се засмива. Пият бира на три крачки един от друг. Едри, пияни мъже от време на време минават покрай тях и тупат Бени по гърба. Хвалят го за счупения крак и отбелязват, че реферът очевидно е бил „путка“. После измърморват „и онова с Кевин, шибана работа“. Едно и също се повтаря със седмина-осмина различни мъже на различна възраст. Всички искат да почерпят шестнайсети номер с бира. Басистът знае, че може би си въобразява, но с всяко потупване по гърба Бени като че ли отстъпва с по един сантиметър. Виждал е това и преди, не за пръв път среща момче, което се държи така, сякаш е включено в програмата за защита на свидетели. А и може би е по-различно, ако живееш на място като това, където не искаш да разочароваш никого.