Фредрик Бакман - Бьорнстад

Когато най-накрая остават сами, басистът изпразва чашата си и казва тихо:

– Ще бягам. Виждам, че има... доста хора, които искат да си говорите за хокей.

Тогава Бени го хваща и прошепва „не... да отидем някъде“, а басиста сякаш го удря ток.

Тръгва в нощта, заобикаляйки сградата отдясно. Бени изчаква десет минути, преди да тръгне наляво, след което поема по заобиколен път през гората. Накрая, препъвайки се и псувайки, намира момчето сред дърветата.

– Сигурен ли си, че знаеш как се играе хокей? Изглежда, не правиш нещо като хората – усмихва се басистът и кимва към патериците.

– А ти сигурен ли си, че можеш да свириш на бас? През целия концерт звучеше все едно го настройваш – отвръща Бени.

Пушат. Нощният въздух се раздвижва, ветрове засвистяват над снега, но в последния момент като че решават да оставят момчетата на мира. Минават покрай тях само набързо, внимателно, като колебливи пръсти, докосващи за пръв път кожата на друг човек.

– Косата ти ми харесва – казва басистът, дишайки в нея.

Бени затваря очи и пуска щеките. Иска му се да беше пил повече. Пушил повече. Подцени самоконтрола си, остави мръсника без надзор, а трябваше да го упои по-силно. Опитва да остави всичко да се случи, но когато слага длани върху гърба на другото момче, те инстинктивно се свиват. Басистът се сепва изненадано, тялото на Бени се вдървява и той се обляга нарочно на счупения си крак, докато не усеща как през целия му скелет преминават огнени игли. Отблъсква нежно басиста. Вдига патериците си и прошепва:

– Това беше... грешка...

Басистът стои сам в мрака, затънал в снега сред дърветата, докато номер шестнайсет подскача обратно към „Плевнята“.

– Големите тайни ни превръщат в малки хора... – казва той.

Бени не отговаря. Но се свива.

Понеделнишката сутрин изгрява над Бьорнстад, без да дари града с нормална дневна светлина, сякаш се е събудила също толкова неохотно, колкото и хората. Облаците лежат ниско над вдигнатите им качулки и тежките мисли.

Една майка седи в едно „Волво“ и опитва да убеди дъщеря си, че няма нужда да прави това. Не е нужно да ходи. Не и днес.

– Напротив. Трябва – казва дъщерята и милва майка си по косата.

– Ти... не знаеш какво пишат в интернет... – хлипа Мира.

– Знам точно какво пишат. Именно затова трябва да отида. Ако не бях готова, нямаше да подам жалба в полицията, мамо. Сега не мога да...

Гласът ѝ секва. Ноктите на Мира чоплят малки парченца гума от волана.

– Не можеш да ги оставиш да победят. Защото си дъщеря на баща си.

Мая протяга ръка, отмята два заблудени косъма от бузата на Мира и ги прибира нежно зад ухото ѝ.

– Дъщеря на майка си. Винаги на майка си.

– Искам да ги убия, скъпа. Искам да ги избия всичките. Ангажирала съм цялото бюро, няма шанс да ги оставим да спече...

– Трябва да тръгвам, мамо. Нещата ще станат много по-лоши, преди да започнат да се подобряват. Сега трябва да тръгвам.

Мира гледа как дъщеря ѝ се отдалечава. След това подкарва колата колкото се може по-навътре в гората, надула уредбата докрай. Излиза навън и започва да удря едно дърво, докато не разкървавява ръцете си.

Най-простото и най-вярно нещо, което Давид знае за хокея, е това, че мачовете се печелят от отбора. Няма значение колко добра е треньорската тактика. За да проработи, първо играчите трябва да повярват в нея. И в главите на всеки един от тях трябва милион пъти да се запечатат следните думи: Свърши своето. Съсредоточи се върху задачата си. Върши си работата.

Давид лежи до приятелката си, сложил ръка на корема ѝ.

– Мислиш ли, че ще съм добър баща? – пита той.

– Ще бъдеш много-много-много досаден баща – отговаря тя.

– Лоша работа.

Тя хваща мекото на ухото му между палеца и показалеца си. Давид изглежда толкова тъжен, че приятелката му започва да се кикоти.

– Ще си носиш треньорската дъска по време на раждането и ще опиташ да изготвиш стратегия за напъване с акушерката, защото сигурно ще има някой рекорд, който да се подобри. Ще възприемеш нормативите за тегло и височина като състезание. Ще бъдеш най-досадният, мрънкащ и страхотен баща на света.

Пръстите му блуждаят около пъпа ѝ.

– Мислиш ли, че той... или тя... детето... мислиш ли, че ще обича хокей?

Тя го целува.

– Страшно е трудно човек да те обича, без да обича и хокей, Даве. А е страшно, страшно, страшно трудно човек да не те обича.

Тя лежи по гръб, преплела плътно крака около неговите.

– Това с Кевин. С... всичко. Не знам какво да правя.