Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Всичко ще се оправи, Ана.

Ана се загръща плътно с якето си, оставя шапката си да падне над челото и опитва да изглежда сякаш вярва на Петер, заради него самия. Не успява. Той вижда как тих гняв кара момичето да трепери. Спомня си как веднъж преди няколко години Мира и Мая се скараха. Това беше едно от първите истински тийнейджърски избухвания на Мая и след разправията Мира седна сломена в кухнята и захлипа: „Тя ме мрази. Собствената ми дъщеря ме мрази“. Петер прегърна силно съпругата си и прошепна: „Дъщеря ти ти се възхищава и има нужда от теб. Ако някога се съмняваш в това, просто погледни Ана. От всички момичета, с които Мая можеше да стане най-добра приятелка, тя се спря на Ана, която е досущ като теб. Чувствата ѝ винаги са изписани на лицето ѝ“. Петер иска да слезе от колата, да прегърне Ана и да ѝ каже да не се страхува, но не е такъв човек. А и самият той е твърде изплашен, за да лъже.

След като колата изчезва по пътя, Ана се промъква вкъщи, буди кучетата и ги отвежда толкова далече в гората, колкото ѝ позволяват силите. После сяда на земята, заравя лице в козината им и заплаква отчаяно.

Кучетата дишат във врата ѝ, ближат ушите ѝ, бутат я с носове. Никога няма да разбере как може някой да предпочита хората пред животните.

Тази нощ в къщата на семейство Ович няма празни легла. Двете деца на Габи спят в леглото на вуйчо си, Адри и Катя – в това на мама, а мама – на дивана. Дъщерите казват, че могат да пренесат мебелите във всекидневната, но мама се развиква и те не смеят да настояват повече. На сутринта Габи се прибира от болницата с Бени, а сестрите и мама зяпват патериците и гипсирания крак, удрят Бени зад врата и се разкрещяват, че някой ден той ще ги довърши, че е целият им живот, че го обичат и че е магаре.

Бени спи на пода до леглото, където са племенниците му. По някое време се събужда и вижда, че двете деца са се свили до него с одеялата си. Спят с хокейните си фланелки. На гърбовете им е изписан номер шестнайсет.

Мира седи на ръба на леглото на дъщеря си. Когато Мая и Ана бяха малки, Петер се шегуваше колко са различни, особено когато спят. „След Мая дори не е нужно да оправяш завивките. След Ана трябва първо да преместиш леглото обратно на мястото му.“ Мая се будеше с езика на тялото на сънливо теленце. Ана се будеше с езика на тялото на пиян и ядосан мъж на средна възраст, който търси пистолет. Единственото общо, което хората откриваха между малките момичета, бе отношението им към собствените им имена: и двете мразеха произношенията „Маия [42] На латиница името на героинята се изписва Maya, за разлика от традиционното шведско Maja. По-често двете имена се произнасят еднакво – Маия, но Maya може да се произнася и като Маиа или просто Мая. – Б. пр. “ и „Анна“, защото светът беше пълен с тях. Мая никога не е била по-ядосана, отколкото когато за пръв път осъзна, че има и други деца с нейното име, което говори доста, като се има предвид, че тогава беше на онази възраст, когато е напълно нормално да настояваш пластмасовите дръжки на приборите да са същият цвят като храната, както и преди лягане да изпадаш в пристъпи на истерия, защото „тате, стъпалата ми са еднакво големи, а НЕ ИСКАМ ДА Е ТАКА!!!“. Но нищо не я ядосваше повече от това, че не е единствената, която носи името Мая. Защото за нея и Ана имената бяха лично притежание, физическа собственост, по същия начин като дробовете и зениците, така че в техните очи всички Маи и Анни бяха крадли. Понякога Мира си мисли, че момичетата се научиха да четат още като петгодишни само защото разбраха, че имената им са по-различни, когато са изписани с букви. Двете искаха да са всичко друго, но не и обикновени деца. Струва ѝ се, че оттогава са минали едновременно само миг и цял един живот.

Хората порастват с такава неумолима бързина.

Петер затваря вратата безшумно. Закача ключовете от „Волво“-то в антрето. Двамата с Мира седят в кухнята с часове, без да продумат. Накрая Мира прошепва:

– Сега не става въпрос за нас. Важното е тя да преодолее всичко това.

Петер вперва поглед в масата.

– Мая е толкова... силна. Не знам какво да ѝ кажа, тя вече е... по-силна от мен.

Ноктите на Мира отново започват да се впиват дълбоко в кожата ѝ.

– Искам да го убия, Петер. Искам... искам да видя как умира.

– Знам.

Мира се разтреперва, когато той преодолява силовото поле и я прегръща. Въздишките им се сливат. Двамата сдържат усилено хлипанията си, за да не събудят децата. Никога няма да спрат да хвърлят вината за случилото върху самите себе си: адвоката и спортния директор.