Фредрик Бакман - Бьорнстад

Вече са у дома. Мира стои пред стаята на дъщеря си и гледа към леглото през отворената врата. На петнайсет години е и все още спи, когато изпитва болка. Ана лежи до нея под одеялото. Може би е различно, когато човек е погребал едно от собствените си деца, а може и всички родители да се чувстват по същия начин, но единственото, което Мира някога е желала на децата си, е здраве, сигурност и един добър приятел.

Тогава човек може да се справи с всичко. Почти.

Давид винаги ще си спомня този мач. По цели нощи ще разказва на приятелката си за финалните минути, ще гали корема ѝ и ще шепне: „Не заспивай! Още не съм стигнал до най-хубавата част!“. Отново и отново ще разправя как Амат се хвърляше напред във всяка ситуация и блокира толкова много удари с глава, че накрая реферът му нареди да излезе от игра, за да проверят дали каската му не се е спукала. Или как Лют прекара на леда повече минути от всички, а през малкото време, когато не играеше, беше като великан на скамейката: никой не тупаше повече гърбове, никой не окуражаваше така бурно, нито изправяше на крака повече изтощени съотборници от него. Когато Бобо напусна игрището и се строполи грохнал напред, Лют бе този, който го улови и му донесе шишето с вода. През това време Филип играеше като опитен играч от мъжкия отбор, беше просто безгрешен. А Бени? Бени беше навсякъде. Давид го видя да отнася слапшот [40] Един от двата основни удара в хокея и най-силният, който един играч може да отправи. Изпълнява се с голям замах, а играчът използва теглото си, за да огъне стика, когато той се удари в леда. По този начин се натрупва повече енергия, която придава на шайбата особено висока скорост. – Б. пр. право в стъпалото. Ударът бе толкова силен, че асистент-треньорът Бенгт се хвана за крака и проплака:

– От това чак МЕН ме заболя!

Бени игра въпреки болката; целият отбор се сблъска със стена, строши я с чело и продължи. Всеки един от тях се представи във възможно най-добрата си светлина. Дадоха всичко, надминаха себе си, никой треньор не би могъл да иска нещо повече. Играха по абсолютно, абсолютно, абсолютно най-добрия начин.

Не беше достатъчно.

Когато противниците изравняват за три на три по-малко от минута преди края, един отбор се приземява обратно на леда, две дузини родители се приземяват по трибуните, а един град се приземява в гората. В почивката преди продълженията трима от играчите повръщат. Други двама едва излизат обратно на леда, защото имат мускулни крампи.

Екипите им са плувнали в пот, всяка клетка в телата им е изцедена. Въпреки това са нужни повече от петнайсет минути игра, преди съперниците им да ги пречупят за последно. Пързалят се, пързалят се, пързалят се и накрая Бени не успява да стигне навреме, Филип за пръв път изпуска човека си, стикът на Лют се оказва твърде къс, Амат опитва да блокира удара, но закъснява с частица от секундата.

Целият Бьорнстад Хокей лежи на леда, докато противниците им танцуват около тях, обградени от родителите и приятелите си, които са се втурнали на игрището, за да отпразнуват победата. Едва когато скандиранията и песните се пренасят в съблекалнята на другия отбор, Филип, Бобо, Лют и Амат се отправят печално към своята собствена. Възрастни мъже и жени продължават да седят по трибуните, заровили лица в дланите си. Две деца плачат неутешимо в прегръдките на майка си.

Тази планета не познава по-дълбока тишина от тази на две дузини сърца, претърпели загуба. Давид влиза в съблекалнята и вижда насинените и победени играчи, проснати по пейките и по пода. Повечето са толкова изморени, че не могат дори да си свалят протекторите. Бенгт стои до него и чака треньорът да каже нещо, но Давид просто се обръща и изчезва.

– Къде отива? – пита един родител.

– Ние сме лоши губещи, защото добрите губещи са тези, които губят често – измърморва Бенгт.

Капитанът на противниковия отбор е този, който най-накрая му протяга ръка. Изкъпан и преоблечен е, но блузата му е покрита с петна от шампанско. Номер шестнайсет от Бьорнстад Хокей все още лежи на леда с кънки на краката. Трибуните са почти празни.

– Добър мач, човек. Ако някога решиш да смениш клуба, добре си дошъл да играеш с нас – казва капитанът.

– Ако някога искаш да си смениш клуба, можеш да дойдеш да играеш с МЕН – отговаря Бени.

Капитанът се засмива и му помага да стане. Вижда гримасата на Бени.

– Окей ли си?

Бени кима, все едно нищо му няма, но въпреки това оставя съперника да го подкрепя през целия път до съблекалнята.