Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Победа! – вика той.

– За Кевин! – надава вой Бобо, след което се хвърля към плексигласа така обезумял от гордост, че забравя стика си в средата на игрището, когато съдията подновява играта.

Филип обича хокей, майка му също. И то не като родителите, които изпитват умерен интерес и дори не знаят всички правила. Тя боготвори този спорт заради всичките му особености. Той е труден. Честен. Конкретен. Истински. Директни въпроси, директни отговори.

До нея седи Маган Лют. Двете се познават от пеленачета, живеят през две къщи. Караха кънки заедно, омъжиха се в една година, синовете им се родиха с няколко месеца разлика. Вече повече от десетилетие разтъпкват схванатите си крака по трибуни като тази. Искаш да им кажеш, че родителите на хокеисти са фанатици? В отговор ще те помолят да отидеш на младежко състезание по ски бягане и да се заслушаш в публиката. Или да обсъдиш въпроса с баща на слаломистка, който се е втурнал по пистата и е саботирал цялото състезание, защото смята, че трасето не е било подредено правилно преди спускането на дъщеря му. Можеш и да попиташ майката на фигуристка колко трябва да тренира едно деветгодишно момиче според нея. Винаги има някой, който е по-зле. Ако сравняваш достатъчно дълго, можеш да накараш почти всичко да изглежда нормално.

Майката на Филип никога не крещи. Не вика. Не критикува треньора и никога не влиза в съблекалнята. Но би защитила Маган до края на света и обратно, ако някой упрекне приятелката ѝ за нейното поведение. Защото те също са отбор. Майката на Филип се е научила, че не можеш да искаш от родителите да вложат целия си живот в спорта на децата си и да подложат на риск финансите на семейството, а после да очакваш страстите да не ги завладяват от време на време.

Така че щом Маган виква „сляп ли си!?“ на съдията, майката на Филип си мълчи. Друг родител му крясва „мамка му, да не са те изпускали на глава като малък? Кой взима решенията у вас?“, но тя не казва нищо. После някой пита „що за некадърен пас?“, а един мъж няколко реда по-нагоре разперва ръце и изкрещява: „Да не играете баскетбол случайно?“. Противников играч задържа играч на Бьорнстад малко по-дълго при мантинелата, но съдията не отсъжда нищо. Щом момчето се връща на скамейката, един родител се провиква към него: „Двайсет и втори, ти да не си ХОМО?“.

Тогава майка на две малки деца се обръща и го моли:

– Не можете ли да внимавате какво говорите? Тук има деца!

Отговаря ѝ Маган Лют, а от устата ѝ капе презрение:

– Ама, миличка, ако толкова се страхуваш дребосъците да не напуснат безопасното си обкръжение и да чуят някоя ужасна дума, тогава не ги води на ХОКЕЙ!

Ако попиташ майката на Филип защо не е възразила в този момент, тя ще ти каже, че можеш да обичаш нещо, без да обичаш всичко, свързано с него. Можеш да не се гордееш, без непременно да се срамуваш. Това важи както за хокея, така и за приятелите.

Майката хваща демонстративно децата си за ръце и ги отвежда нагоре по стълбите, за да седнат на по-далечно място. Зад гърба ѝ, на леда, Филип преследва играч от другия отбор по цялото игрище, хвърля се напред, пресича подаването му и го изкарва от равновесие. Бени се засилва към тях.

В същия момент един от спонсорите се обръща към Фрак, кимва към майката с малките деца и изсумтява:

– Откъде се взе моралната полиция, по дяволите? Тази жена какво прави тук въобще?

Третата част току-що е започнала. Разговорът е заглушен от рева на публиката, когато номер шестнайсет открадва шайбата в централната зона и залъгва двама съперници, демонстрирайки техника, която никой не е знаел, че притежава, след което стреля в движение. Вратарят опитва да спаси, но дори не е близо.

Бени се измъква от съотборниците си, които опитват да го прегърнат, взима шайбата от мрежата и отива право при родителите от Бьорнстад. Спира до мантинелата малко встрани, махва на две изпаднали в еуфория деца и мята шайбата на майка им.

Спонсорът се обръща към Фрак и пита:

– Коя... коя каза, че е тази?

– Габи, сестра е на Бени. Вуйчото на тези деца току-що вкара за три на два – отговаря Фрак.

Като малка Мая винаги отиваше да си легне, когато бе тъжна. Проспиваше всичко, което ѝ се струваше трудно. Веднъж, когато беше на годинка и половина, майка ѝ караше кола под наем в центъра на Торонто с Мая на задната седалка. Насред едно от най-големите кръстовища в града двигателят на колата изгасна. Автобуси бибиткаха, таксиджии крещяха, а Мира се караше по телефона на бедния рецепционист от фирмата за автомобили под наем. През това време Мая се огледа спокойно, прозя се широко, заспа и се събуди цели шест часа по-късно в хотела.