Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Сори за... знаеш... – казва Бени и прави кратък жест към лампите на тавана.

Капитанът се засмива високо.

– Честно? Иска ми се на нас да ни беше хрумнало да направим същото. Ти си кораво копеле. Имаш нужда от професионална помощ, човек, но си кораво копеле.

Разделят се със здраво ръкостискане. Бени влиза, кретайки, в съблекалнята и ляга на пода, без дори да понечи да си свали кънките.

Габи върви по коридора с двете си деца, минава покрай останалите възрастни със зелени шалове и тениски с мечки, кима на някои, игнорира други. Чува един татко да нарича съдията „бавноразвиващ се“. После друг измърморва „мръсникът трябва да спре с кифленските изпълнения“. Отправя се право към колата, вместо да изчака Бени. Не иска децата да слушат такива приказки, а знае как ще я нарекат другите родители, ако им направи забележка. Когато излизат през вратата, дъщеря ѝ, която още не се е научила да казва буквата „Р“, я пита:

– Мамо, какво е кува?

Габи опитва да подмине въпроса със смях, но детето настоява и сочи към коридора:

– Един чичко го каза. „Съдията е малка кува!“

Минават още петнайсет минути, преди Давид да се върне с найлонова торбичка, пълна с шайби. Обикаля съблекалнята и раздава по една на всеки от играчите. Момчетата прочитат буквите, изписани върху черната повърхност. Някои се усмихват, други се разплакват. Бобо се прокашля, става, поглежда треньора си и казва:

– Извинявай, тренер... трябва да те питам...

Давид вдига вежди, а Бобо кимва към шайбите.

– Нали не си... сещаш се... нали не си обърнал резбата или нещо такова?

Шегите могат да действат освобождаващо. Смехът може да обединява хората. Да лекува рани, да убива тишината. Съблекалнята кънти от кикот, докато накрая Давид кимва и отговаря с широка усмивка:

– Утре ще имате допълнителна тренировка по бягане, след като се приберем. Заслугата е на Бобо.

Бобо вече се е свил под градушката от смачкани парчета лента, с която го засипват съотборниците му.

Предпоследният, който получава шайба, е Бени. Последният е Бенгт. Давид потупва асистент-треньора си по рамото и казва:

– Аз ще се прибера с нощния влак, Бенгт. Хотелът е резервиран, разчитам на теб да се погрижиш за момчетата.

Бенгт кима. Поглежда шайбата. По горнището на анцуга му закапват сълзи, когато прочита надписа: „Благодаря“.

Габи се стряска, когато Бобо потропва на прозореца ѝ. Децата са заспали на задната седалка и тя почти е успяла да последва примера им.

– Сори... ти си сестрата на Бени, нали? – започва Бобо.

– Да? Чакаме го, той каза, че иска да се прибере с нас, вместо да прекара нощта в хотела. Да не е размислил? – чуди се Габи.

Бобо поклаща глава.

– Още е в съблекалнята. Не можем да му свалим кънките. Помоли да те извикаме.

Когато Габи отива при брат си, най-напред му казва, че го обича. После му казва, че е извадил адски късмет, че майка им е трябвало да работи днес и не е могла да дойде на мача, защото ако беше разбрала, че синът ѝ е играл почти цяла третина плюс петнайсетминутно продължение със счупено стъпало и въпреки това е изминал по-голямо разстояние от всички, щеше да го убие.

Филип дълго време стои мълчаливо до майка си пред автобуса. Тя бърше бузите му. Той прошепва:

– Извинявай. Вината беше моя. Последният гол. Аз трябваше да покрия нападателя. Извинявай.

Мама го прегръща така, сякаш отново е малко дете, макар вече да е толкова голям, че би могъл да я вдигне с една ръка.

– Миличкият ми, защо, за Бога, се извиняваш? През целия си живот никога не е имало за какво да съжаляваш.

Тя го гали по бузата, знае какво му е. Случвало ѝ се да стои съкрушена на трасето след състезание по ски бягане, докато капките пот по тялото ѝ се превърнат в ледени кристали. Чувството е същото. Знае какво ти дава спортът и какво взима в замяна. Пред очите им минават всички неуспехи, които синът ѝ е преодолял: всички елитни лагери, на които не е бил викан, всички национални отбори за различни възрасти, от които не е бил част, всички турнири, които е гледал от трибуните. Майката прегръща шестнайсетгодишния си син, който е прекарал всеки ден от живота си в тренировки за днешния ден. Утре той ще се събуди, ще стане от леглото и ще започне наново.

В една стая в една къща Ана седи свита до леглото на най-добрата си приятелка. В скута си държи лаптоп и от време на време поглежда към Мая, за да провери дали не се е събудила. После отново посещава онези места в интернет, където знае, че ще отидат всички в училище, когато разберат какво се е случило. Тракането на клавишите я отвежда все по-напред по спокойния интернет фарватер, изпълнен със стари статуси, случайни снимки на котки и смутита, отделни разочаровани мнения за изгубения финал на юношите. И нищо друго. Засега. Ана отново зарежда всички сайтове. Живяла е тук цял живот, знае колко бързо се разпространява информацията. Някой все ще познава някого, който има брат ченге, или пък приятел, който работи в местния вестник, или майка, която е сестра в болницата. Някой ще разкаже нещо на някого другиго. И адът ще се отприщи. Обновява всички страници, пак и пак, и пак. Натиска клавишите все по-настървено.