Фредрик Бакман - Бьорнстад

Туп. Туп. Туп. Туп. Туп.

Бенгт казва на отбора, че хотелът е резервиран, спонсорите плащат и момчетата могат да поръчват колкото си искат румсървис, да се наспят и да се приберат на сутринта. Играчите питат къде е Давид. Бенгт казва, че треньорът се връща в Бьорнстад, за да бъде на място, когато полицията пусне Кевин.

– Ами ако някой от нас също иска да тръгне сега? – пита Лют.

– Тогава ще го уредим, можете да избирате – казва Бенгт.

Нито един играч не иска да остане. Те са отбор и се връщат при капитана си. Вече са изминали половината път до дома, когато новината най-накрая избухва от екраните на телефоните им. Разбират защо Кевин е задържан, в какво е обвинен и кой е подал жалбата в полицията. Първо един играч казва: „За какво говорят? Видях ги на купона! ТЯ му беше навита!“. Обажда се втори: „Fucking bullshit [41] Шибани глупости (англ.). – Б. пр. ! Видях ги да се качват в стаята му и тя вървеше ПЪРВА!“. После трети констатира: „Как ли пък не е искала! Видяхте ли как беше облечена!?“.

Всеки един от младите мъже произнася отлично буквата „Р“. Първият, който казва „малката курва“, далеч не е последният.

В едно легло в една стая, пълна със стикове, шайби и хокейни фланелки, един малък брат се буди, защото най-добрата приятелка на сестра му с всичка сила хвърля един лаптоп в стената. Сякаш се надява, че хората, чиито мнения е прочела, ще се пръснат на хиляди парченца заедно с него.

Мира и Петер седят на ниското стълбище пред къщата. Не се докосват. Петер ясно си спомня предишния път, когато имаше такова разстояние помежду им. Понякога си мисли, че мъката ги задържа заедно; че макар Петер да не го заслужаваше, Мира остана при него, защото нямаше с кого другиго да дели спомените за Исак. Но веднага след смъртта на момчето беше обратното. Тогава мъката ги разделяше. Беше се превърнала в невидимо силово поле между върховете на пръстите им. Поле, което сега се появи отново.

– Аз съм... виновен – прошепва Петер.

Мира поклаща твърдо глава.

– Не говори така. Вината не е в теб. Не е в хокея. Това прок... недей... не му търси оправдания!

– Цял живот го е възпитавал клубът, Мира. Моят клуб.

Мира не отговаря. Юмруците ѝ са стиснати толкова силно и от толкова дълго време, че следите от ноктите няма да изчезнат няколко дни, след като ги отпусне. През целия си професионален живот е живяла за правото и закона, вярвала е в справедливостта и хуманизма, опълчвала се е на насилието и кръвното отмъщение. Така че от дъното на душата си опитва да прогони чувството, което я залива, но не успява да го спре. То нахлува безпощадно и опустошава всичко, в което вярва Мира.

Иска да го убие. Иска да убие Кевин.

Ан-Катрин и Глигана стоят на паркинга и чакат автобусът на отбора да се върне от финала. Ан-Катрин винаги ще си спомня как звучеше тишината в града тази нощ – като плътна глъчка, идваща от къщите със загасени светлини, където обаче всички бяха будни, а по телефоните и компютрите се препращаха съобщения, все по-ядосани и все по-ужасни. Хората в Бьорнстад не говорят много. Въпреки това понякога като че ли правят само това. Глигана я хваща внимателно за ръката:

– Трябва да изчакаме, Ан-Катрин. Не можем да се месим, преди... да сме разбрали със сигурност.

– Петер е един от най-добрите ти приятели.

– Не знаем какво се е случило, скъпа. Никой не знае какво се е случило. Не можем да се месим.

Ан-Катрин кима. Естествено, не бива да се бъркат. Всяка история си има две страни. Първо трябва да чуят версията на Кевин. Опитва се да си го втълпи. Всички богове, небеса и свети майки знаят, че се опитва.

Ана стои на пода, заровила засрамено лице в дланите си, а Мая седи стресната в леглото. По пода са пръснати части от лаптоп. Мира влиза и прегръща двете момичета.

– Ана, знаеш колко много те обичам. Като собствена дъщеря си ми.

Големи капки се стичат по носа на Ана и падат на пода. Тя избърсва лице, а Мира я целува по косата.

– Но трябва да се прибереш за малко, Ана. Имаме нужда да останем само... семейството.

Мая иска да възрази, не заради себе си, а заради Ана, но е твърде изморена. Когато външната врата се затваря, Мая отново си ляга. И спи, спи, спи.

Петер откарва най-добрата приятелка на дъщеря си у дома. Светлините в къщите са изгасени, но въпреки това той усеща погледите през прозорците. Ана слиза от колата, а на него му се иска да каже нещо, да бъде мъдър родител, който утешава, окуражава и възпитава. Но не му идват думи. Успява само да промълви: