Фредрик Бакман - Бьорнстад

Тя прошепва без колебание:

– Върши си работата, скъпи. Не можеш да се месиш, не си полицай или прокурор. Ти си треньор по хокей. Върши си работата. Нали все това повтаряш на момчетата?

– Не знам какво искаш да направя... – пробва се директорът по телефона.

Дори не знае колко разговора като този е провел тази сутрин.

– ИСКАМ ДА СИ СВЪРШИШ РАБОТАТА! – крещи Маган Лют от другия край.

– Опитай да разбереш, че не мога да проведа полицейско разслед...

По микрофона барабани слюнка, когато Маган отговаря:

– Знаеш ли какво е това? Това е КОНСПИРАЦИЯ срещу целия хокеен отбор! Става дума просто за ЗАВИСТ!

– И... какво искаш от мен?

– Да си свършиш работата!!!

Стресиран и ядосан, Бобо слага няколко автомобилни гуми една върху друга, нарежда инструментите по местата им на стената и съблича мръсния си гащеризон.

– Трябва да тръгвам за училище, татко.

Глигана се почесва по брадата, поглежда сина си и може би иска да каже нещо, но и така да е, не знае какво.

Затова просто кима.

– Трябва да ми помогнеш да довършим това довечера.

– Имаме тренировка.

– Вечерта? Сезонът приключи!

– Доброволно е. Но всички ще са там. Заради отбора. Лют казва, че трябва да сме единни заради Кевин.

– Лют ли го казва? Вилиам Лют? – възкликва Глигана учудено.

Никога не е чувал някой в това семейство да говори за единност, но вижда в очите на сина си, че няма смисъл да спори, освен ако не иска да се скарат, затова изръмжава:

– Само не забравяй, че и тук имаш работа за вършене.

След като си взима бърз душ, Бобо се втурва навън. Ан-Катрин и Глигана го гледат през прозореца на кухнята. Виждат Лют и поне още десетима юноши да го чакат на улицата. Сега съотборниците ходят заедно навсякъде.

– Трябва да говорим с него, видях Мая в болницата, ВИДЯХ я. Не приличаше на момиче, което лъ... – започва Ан-Катрин, но мъжът ѝ поклаща глава.

– Не можем да се месим в това, Анки. Не е наша работа.

Жанет се бори с черната топка в стомаха си. Опитва да потисне болката в гърлото и мигрената, които получава, когато не е спала добре.

– Просто казвам, че трябва да поговорим с учениците за това. А не да се преструваме, че нищо не е станало.

Директорът въздъхва и размахва телефона си.

– Моля те, Жанет, не разбираш на какъв натиск съм подложен. Звънят ми цяла сутрин. Родителите са полудели. Обаждат се даже журналисти! Нямаме готовност да се справим с това!

Жанет пука кокалчетата на пръстите си. Прави така, когато е нервна, стар навик от хокея.

– Значи просто ще си мълчим?

– Да... не... ще... уф, просто няма да... допринасяме за разпространението на още слухове и спекулации. Какво им има на хората? Защо не могат просто да изчакат полицейското разследване да приключи? Нали затова имаме съдилища? Не можем да прескочим закона, Жанет, отговорността не е наша. Ако... ако това, което тази ученичка казва за Кевин... ако е вярно... ще се разбере. А в случай че не е вярно... трябва да сме сигурни, че не сме направили някоя глупост.

Жанет иска да изкрещи, но не го прави.

– А Мая? Ако днес дойде на училище?

Изражението на директора преминава от уверено през несигурно до паникьосано в рамките на няколко реплики.

– Разбира се, че няма да го направи. Нали няма да го направи? Мислиш ли, че ще го направи?

– Не знам.

– Няма да дойде. Едва ли. Тя... днес нямаш часове с нея, нали?

– Не, но имам часове с половината от играчите. Какво точно искаш да направя?

Директорът разперва примирено ръце.

– Ти как мислиш?

Седят скупчени в столовата, навели глави едни към други. Погледът на Вилиам Лют гори.

– Къде, по дяволите, е Бени? Някой виждал ли го е?

Останалите поклащат глави. Лют удря силно с юмрук по масата.

– Майка ми е уредила транспорт до Хед за всички ни, окей? Тръгваме точно преди обяд. Не казвайте на никого извън отбора. Ако учителите се вкиснат, да говорят с родителите ни. Окей?

Те кимат. Лют пак удря по масата.

– Ще покажем на всички копелета, отговорни за това, че се подкрепяме. Защото знаете ли за какво става дума? За конспирация срещу целия отбор! За завист! Конспирация и шибана завист!

Момчетата кимат в съгласие, ругаят решително. Имат тъмни кръгове под очите. Някои от тях са плакали. Лют ги тупа по раменете един по един.

– Сега трябва да сме заедно – казва Лют и поглежда право към Бобо. – Целият отбор!

Амат стои пред шкафчето си и изглежда така, сякаш е напът да повърне в него. Бобо се задава откъм столовата и спира неловко зад него.