Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Трябва... да съберем отбора, Амат. Днес освобождават Кевин от полицията. Ще останем в училище за първите часове, но после целият отбор тръгва към Хед. Важно е да отидем заедно. За да им... покажем.

И двамата избягват да гледат към шкафчето на Мая. Всички ученици, които минават оттам, се взират в него, без да гледат в тази посока. Тийнейджърите бързо се научават как се прави това. Вратичката на шкафчето е надраскана с черен маркер. Пет букви. Всичко, което представлява Мая за тях.

Извеждат Кевин през вратата на полицейското управление в Хед, подпирайки го внимателно, все едно не може да ходи сам. От едната страна е татко му, от другата – майка му, а около тях, подобно на предпазна стена от месо и кръв, се въртят мъже на средна възраст, облечени с дънки и сака и стегнали мускулите си също толкова здраво, колкото и вратовръзките си. Повечето са клубни спонсори, двама са членове на ръководството, неколцина са изтъкнати предприемачи и мениджъри от региона, а един е местен политик. Но ако някой ги пита, в никакъв случай няма да се представят като такива, ще отговорят само: „Приятели на семейство Ердал. Просто приятели на семейството“. Малко зад тях върви юношеският отбор. Поотделно може би изглеждат като млади момчета, но като група са мъже. Мълчаливи и заплашителни. Там са, за да докажат нещо на някого.

Майката загръща раменете на Кевин с меко одеяло, докато му помагат да се качи в колата. Насъбраните мъже не го удрят по гърба както обикновено, ами го потупват любвеобилно по бузата. Може би така им е по-лесно. Да се държат така, сякаш момчето е жертвата.

Бени седи на една ниска ограда на около двайсет метра оттам. Шапката му е свалена ниско над очите, а качулката е вдигната, така че сянка скрива лицето му. Възрастните дори не го забелязват, но Кевин го вижда. Само за секунда, тъкмо когато майка му го загръща с одеялото и малко преди вратата да се затвори, Кевин среща погледа на най-добрия си приятел. И свежда очи.

Когато автомобилният керван напуска Хед, движейки се в дълга редица след колата на таткото на Кевин, Бени вече го няма. Единственият, останал на улицата пред полицейското управление, е Амат. Той слага слушалките в ушите си, усилва звука, пъха ръце дълбоко в джобовете си и тръгва сам по целия път обратно до Бьорнстад.

Ана прекрачва прага на столовата. Вътре цари обичайната буря от викове и дрънчене. На самотен остров в единия ъгъл седи Мая. Толкова е изолирана, че дори на съседната маса не седи никой. Всички се взират, без да гледат. Ана тръгва към нея, но Мая вдига очи като животно, попаднало в капан, което предупреждава друго същество да не се приближава. Поклаща бавно глава. Краката на Ана тежат колкото целия свят, докато тя се отдалечава с наведена глава и сяда на друга маса, в друг ъгъл. Срамът ще я следва до края на живота ѝ.

Групичка по-големи момичета, Ана ги знае от кухнята в къщата на Кевин, тръгват към Мая. Първоначално се преструват, че нея я няма, но внезапно придобиват вид сякаш тя е единственият човек в столовата. Една от тях пристъпва напред с чаша в ръка. Мая вижда как другите от групичката застават като стена между тях и останалата част от помещението. По този начин, макар всички да виждат какво се случва, впоследствие, когато ги питат учителите, ще могат да твърдят, че „не са имали добра видимост“. Че „не са видели ситуацията“.

– Като че някой би искал да изнасили точно ТЕБ, противна малка курва...

Млякото се стича по косата на Мая, капе по лицето и по пуловера ѝ. Чашата не се пука, когато се удря във веждата ѝ, самата вежда – също. За миг Мая вижда ужаса в очите на момичето, което може би се притеснява, че е отишло твърде далеч, че ще бликне кръв и Мая ще падне на пода. Но тя има здрава кожа, а очите на нападателката скоро пак се изпълват с презрение. Сякаш тази, която е ударила току-що, вече не е човек.

Всички виждат, но никой не вижда. В столовата е едновременно шумно и съвсем тихо. Мая чува кикота като глухо пищене в ушите си. Седи сама с болката в пулсиращото си чело. Избърсва се бавно с няколкото малки салфетки от подноса си, но те скоро свършват. Не смее да се огледа за още, но ненадейно някой слага пред нея цял куп. Друга ръка, вече почти толкова голяма, колкото нейната, започва да попива млякото от масата. Мая го поглежда и поклаща умолително глава.

– Само ще си навлечеш неприятности, ако седиш тук... – прошепва тя.

– Знам – казва Лео.

Малкият ѝ брат сяда до нея и започва да се храни. Изглежда невъзмутим насред морето от погледи.