Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

С тази мисъл в главата тя се отправи към пицарията и събуди Някоя. Двете пиха кафе, а Брит-Мари запита Някоя приятелски дали случайно продава картички. Някоя продаваше. Картичките бяха нечувано стари и на тях пишеше „Добре дошли в Борг“. По това се познаваше, че са стари, каза Някоя, понеже от много дълго време никой не бе произнасял тези думи без, как се казва, сарказъм!

Брит-Мари написа картичка на Кент. Съобщението беше много кратко. „Здравей. Брит-Мари е. Извинявай за болката, която ти причиних. Надявам се, че се чувстваш добре. Надявам се, че имаш чисти ризи. Машинката ти за бръснене е в третото чекмедже в банята. Ако трябва да излезеш на балкона, за да почистиш прозорците, трябва да натиснеш леко дръжката, да я дръпнеш към себе си и да бутнеш вратата. В килера има „Факсин“.“ Искаше да му напише колко много ѝ липсва. Не го направи. Не искаше да го притеснява.

– Може ли да те помоля да ме упътиш към най-близката пощенска кутия? – попита тя Някоя.

– Ето я – отговори Някоя и посочи дланта си.

Брит-Мари веднага разгласи скептицизма си относно този метод на доставка, но Някоя я увери, че нейната поща била „най-бързата в града“! Брит-Мари така и не разбра за кой град точно ставаше дума.

След това двете жени проведоха кратка дискусия на тема жълтата фланелка с надпис „Банк“ на гърба, която висеше на стената на пицарията, понеже Брит-Мари не успяваше да накара очите си да се отделят от нея. Все едно фланелката бе улика за разрешаването на някаква мистерия. Някоя обясни педагогически, че Банк не знаела за фланелката, но ако разберяла, вероятно щяла така да се ядоса, че според Някоя задникът ѝ щял да стане като цяла, как се казва? Лимонена плантация!

– Защо? – попита Брит-Мари.

– Знаеш, Банк мрази футбол. Как се казва? Никой не обича спомените от добрите времена, когато времената са лоши, а? – отвърна Някоя.

– Бях останала с впечатлението, че с Банк сте добри приятелки – каза Брит-Мари.

– Такива сме! Бяхме! Беше най-добрата ми приятелка, преди, знаеш. Преди онова с очите. Преди Банк да замине – възрази Някоя.

– Но никога не говорите за футбол?

Някоя се засмива сухо.

– Едно време Банк обичаше футбол, да. Повече от живота. После стана онова с очите, да. Очите ѝ отнеха футбола, така че сега Банк мрази футбол. Разбираш ли? Животът е такъв, нали? Любов, омраза, или едното, или другото. Така че тя замина. Задълго, много дълго. Баща ѝ беше много различен, да. Без футбола, нямаха какво да, как се казва? Да обсъждат! После бащата умря. Банк дойде да го погребе и да продаде къщата. Сега аз и тя сме по-скоро, как се казва? Приятелки по чашка! Може да се каже така: сега говорим по-малко, пием повече.

– Ха. Мога ли да попитам къде е отишла, след като е напуснала Борг? – попита Брит-Мари.

– Тук и там, знаеш, имаш ли лимон в задника, не можеш да седиш на едно място, нали се сещаш? – засмя се Някоя.

Брит-Мари не се засмя. Някоя се прокашля.

– Живя в Лондон, Лисабон, Париж, пращаше ми картички! Пазя ги някъде, да. Кучето вземи, света обиколи, знаеш. Понякога си мисля, че тя замина, защото беше ядосана. Но понякога си мисля, че замина, защото това с очите става все по-зле, нали се сещаш? Може би искаше да види света, преди да е ослепяла напълно.

Някоя намери картичката от Париж. На Брит-Мари много ѝ се искаше да я хване в ръце, но се въздържа. Опита да отклони вниманието както на Някоя, така и на самата себе си, като вместо това посочи стената и попита:

– Защо фланелката е жълта? Бях останала с впечатлението, че футболните екипи в Борг са бели.

– Тази е на националния отбор – отговори Някоя.

– Ха. Това нещо специално ли е? – зачуди се Брит-Мари.

– Това е... националният отбор – отвърна Някоя така, сякаш въпросът беше неразбираем.

– Трудно ли е да те вземат там? – попита Брит-Мари.

– Това е... националният отбор – повтаря Някоя, сякаш въпросът е много глупав.

Това ядоса Брит-Мари и тя се отказа. Вместо това, за свой ужас, внезапно попита:

– Как се случи? Как Банк изгуби зрението си?

Не че Брит-Мари е от хората, които си пъхат носа в чужди работи, естествено, но все пак. Все пак сутринта се събуди ентусиазирана, а в такива случаи може да се случи какво ли не. Разумът ѝ ѝ се разкрещя, но вече беше късно.

– Болест. Скапан шит. Появи се, как се казва? Неочаквано! Продължителна и коварна, като финансовата криза – обясни Някоя, размахвайки ръце в жестове с неясно значение.

– Ха – каза Брит-Мари.

Някоя погледна към фланелката.