Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

После се прави на нечувано, нечувано заета със сортирането на продуктите върху един рафт в магазина за хранителни стоки.

– Всичко наред ли е със стаята у Банк? – пита Свен след нея, но за облекчение на Брит-Мари, изстенването на Вега го прекъсва:

– Неее, не той...

Брит-Мари поглежда през прозореца. На паркинга е спряло едно БМВ. Брит-Мари разпознава марката, защото Кент има БМВ, така че тя знае колко точно струва една такава кола, понеже Кент обича да се хвали с това пред непознатите хора на опашките в бензиностанциите. Вратата звънва весело и вътре влизат мъж на възрастта на Някоя и момче на годините на Вега. Не е ясно кого от тях не иска да среща Вега. Мъжът носи много скъпо яке. Брит-Мари знае това, защото Кент има подобно. Момчето носи износено горнище на анцуг, на което пише името на близкия град, последвано от думата „Хокей“. Поглежда заинтригувано Вега, а тя го поглежда презрително. Мъжът се ухилва на мъжете в ъгъла, а те го поглеждат така, сякаш се надяват, че ако задържат погледите си достатъчно дълго върху него, могат да го подпалят. Той се извръща и вместо това се ухилва на Вега.

– Виждам, че икономиката тук е във възход както винаги, а?

– Защо питаш? Да не си дошъл да изриташ някого? – отвръща Вега кисело, след което се прави, че внезапно я е осенила някаква мисъл, и драматично се удря по челото: – Не! Как забравих! Не можеш да го направиш, защото не работиш тук! А там, където работиш, няма кого да изриташ, защото вече си изритал всички!

Погледът на мъжа става мрачен. Момчето, изглежда, се чувства поразително неудобно. Мъжът взема две кенчета безалкохолно и ги слага с трясък върху щанда.

– Двайсет и четири крони – казва Вега невъзмутимо.

– Ще искаме и пици – казва мъжът, все едно се опитва да си възвърне реторичното превъзходство.

– Пицарията е затворена – казва Вега.

– Как така затворена? – пита заплашително мъжът.

– Готвачът временно е извън строя – информира го Вега.

Мъжът изсумтява презрително и стоварва банкнота от петстотин крони върху щанда.

– Пицарията без пици, на това му се вика ефективна бизнес стратегия.

– Горе-долу като транспортна фирма, която има само шеф, но няма шофьори – отговаря Вега язвително.

Мъжът свива юмрук, но с периферното си зрение вижда, че Карл е станал наполовина от стола си, въпреки че другите двама се опитват да го спрат.

– Липсват шест крони – казва той мрачно, гледайки към рестото, което Вега е хвърлила върху щанда.

– Свършиха ни дребните – отговаря Вега през зъби.

Свен стои до тях. Изглежда несигурен.

– Може би е най-добре да тръгваш, Фредрик – казва той.

Погледът на мъжа блуждае между Вега и полицая. Спира се върху вазата за бакшиши. На лицето му цъфва снизходителна усмивка. После бръква във вазата и изважда шест крони.

– Спокойно. Просто ще ги взема оттук.

Ухилва се първо на Свен, после на момчето с хокейния анцуг. Момчето забива поглед в пода и тръгва към вратата. Свен остава на място, съкрушен. Брит-Мари и мъжът със скъпото яке се поглеждат в очите.

– Ти коя си? – пита мъжът.

– Работя в развлекателния център – казва Брит-Мари и зяпва отпечатъците от пръсти по митата ваза.

– Мислех, че общината го е закрила – казва мъжът.

– Още не – казва Брит-Мари.

– Проклето разхищение на данъци, мен ако питате. Могат вместо това да вложат парите в поправителни училища, защото хлапетата така и така накрая ще се окажат там! – казва мъжът, обръщайки се към Вега, а ъгълчетата на устата му вибрират от смях.

Брит-Мари го поглежда грижовно.

– Мъжът ми има такова яке – казва тя.

– Значи има добър вкус – засмива се мъжът.

– Но неговото му стои по мярка, разбира се – отбелязва Брит-Мари.

Настава много, много, много дълга тишина. После първо Вега, а след това и Свен избухват в оглушителен смях. Брит-Мари не знае на какво се смеят. Момчето се втурва навън, а мъжът тръгва с маршова стъпка след него и затръшва вратата толкова силно, че флуоресцентната лампа на тавана примигва. БМВ-то потегля, поднасяйки.

Брит-Мари не знае накъде да гледа. Свен и Вега все още се смеят високо, което я кара да се чувства неудобно, защото предполага, че се смеят на нея. Затова и тя се отправя бързо към вратата.

– Сега имам време за прическата ти – прошепва тя на Пирата и тръгва бързо през паркинга.

Вратата се затваря с радостен звън. Все пак не разбира какво се случва.

Всички бракове си имат лоши страни, защото всички хора имат слабости. Всеки, който живее с някого другиго, се научава да се справя с тези слабости по различен начин. Човек може например да гледа на тях като на много тежки мебели и чисто и просто да се научи да чисти около тях. Да поддържа илюзията. Знае, разбира се, че отдолу се натрупва мръсотия, но се научава да прикрива поне дотолкова, че гостите да не я забелязват. Но един ден някой премества въпросната мебел, без да пита, и всичко излиза наяве. Мръсотия и драскотини. Перманентни белези по паркета. Тогава вече е твърде късно.