Габриел Маркес - В лош час

Доктор Хиралдо затвори книгата, докато звучеше тръбата за комендантския час. Жена му сложи чантата върху нощната масичка, легна си с лице към стената и угаси своята лампа. Лекарят отвори книгата, но не се зачете. И двамата дишаха отмерено, сами в едно село, което напрегнатата тишина бе смалила до размерите на спалнята.

— Какво мислиш?

— Нищо — отвърна лекарят.

Не можа да се съсредоточи чак до единадесет часа, когато се върна на същата страница, до която беше стигнал, когато удари осем часът. Прегъна ъгълчето на листа и сложи книгата на масичката. Жена му спеше. По-рано двамата будуваха до сутринта, като се мъчеха да определят мястото и причините за гърмежите. Няколко пъти шумът от ботушите и оръжието стигаше до вратата на къщата и двамата чакаха седнали в леглото дъжда от куршуми, който трябваше да разбие вратата. Много нощи, когато вече се бяха научили да различават многобройните отсенки на ужаса, те лежаха будни, облегнали глави на възглавниците, пълни с нераздадени нелегални позиви. Една сутрин чуха пред вратата на кабинета същите предпазливи приготовления, които обикновено предхождат серенадите, после уморения глас на кмета: «Там не. Тоя не се бърка в нищо.» Доктор Хиралдо угаси лампата и се опита да заспи.

Дъждът заръмя след полунощ. Бръснарят и още един от мобилизираните, поставени на пост на ъгъла на пристанището, напуснаха мястото си и отидоха да се скрият под стряхата на магазина на господин Бенхамин. Бръснарят запали цигара и разгледа пушката на светлината на клечката. Беше нова.

— Мейд ин уса [4] USA — САЩ. — Б.пр. — каза той.

Другарят му запали няколко клечки, за да види марката на своята карабина, но не можа да я открие. От стряхата падна капка върху приклада на пушката и предизвика глух гърмеж. «Ама че странна работа — измърмори другият и я обърса с ръка. — Седим тук, всеки с пушка в ръка, и се мокрим на дъжда.» В тъмното село се долавяше само шумът от дъжда под стряхата.

— Деветима сме — каза бръснарят. — Те са седем, като броим и кмета, но трима са затворени в казармата.

— Преди малко си мислех същото — каза другият.

Батерийката на кмета грубо ги освети — свити край стената и мъчейки се да предпазят оръжието от капките, които избухваха като сачми върху обувките им. Познаха го, когато угаси фенерчето и се пъхна под стряхата. Носеше военна мушама и преметната на ремък ръчна картечница. Придружаваше го един полицай. Като погледна часовника, който носеше на дясната си ръка, кметът нареди на полицая:

— Идете в участъка да видите какво става с провизиите.

Със същата енергия би изрекъл и военна заповед. Полицаят изчезна под дъжда. Тогава кметът седна на земята до запасните.

— Какво ново? — попита той.

— Нищо — отвърна бръснарят.

Другият предложи на кмета цигара, преди да запали своята. Кметът отказа.

— Докога ще ни държите така, лейтенант?

— Не знам — каза кметът. — Засега докато свърши комендантският час. Утре ще видим какво ще правим.

— До пет сутринта! — възкликна бръснарят.

— Представяш ли си — каза другият. — А аз съм на крак от четири сутринта.

Кучешко джафкане стигна до тях през шепота на дъжда. Кметът изчака да спре шумът — остана само някакъв самотен лай. После се обърна към мъжа с потиснат вид.

— На мене ли го казвате, дето половината ми живот отиде в тая работа. Едва се държа на краката си от умора.

— Няма никакъв смисъл — каза бръснарят. — Това е съвсем безсмислено. Изглежда, че е женска история.

— И аз започвам да си мисля същото — въздъхна кметът.

Полицаят се върна да съобщи, че чакат да спре дъждът, за да раздадат храната. После докладва и друго нещо — някаква жена, хваната без пропуск, чакала кмета в казармата.

Беше Касандра. Покрита с мушама, тя спеше в сгъваемия стол, в осветяваната само от бледата крушка на балкона стая. Кметът я стисна за носа с два пръста. Тя изхленчи, трепна и отвори очи.

— Сънувах — каза тя.

Кметът запали лампата в стаята. Като заслони очите си с ръка, жената жално се протегна и за миг кметът изпита болка заради сребристите й нокти и обръснатата подмишница.

— Ти си голям нахалник — каза тя. — Стоя тук от единайсет.

— Очаквах да те намеря в стаята — оправда се кметът.

— Нямах пропуск.

Косата й, червеникава преди две нощи, сега беше сребристосива. «Забравих — усмихна се кметът и след като окачи мушамата, седна на един стол до нея. — Надявам се, че не са помислили, че ти лепиш листчетата по стените.»