Габриел Маркес - В лош час

Отпуснат на един сгъваем стол с небрежността на ориенталски монарх, седеше импресариото на цирка. Вглъбен, той пушеше лула на морски вълк. Сякаш се намираше у дома си, той покани кмета да седне:

— Да поговорим делово, лейтенанте.

Кметът примъкна една табуретка и седна срещу него. Като държеше лулата в украсената с разноцветни пръстени ръка, импресариото направи загадъчен знак.

— Мога ли да говоря съвсем откровено?

Кметът потвърди с кимане.

— Разбрах това още щом ви видях да се бръснете — каза импресариото. — Е, добре, аз съм свикнал да познавам хората и знам, че този комендантски час за вас…

Кметът го наблюдаваше с подчертано развеселен вид.

— Докато за мене, след като направих разходите по монтирането и трябва да изхранвам 17 души и 9 звяра, е направо казано катастрофа.

— Е и?

— Предлагам — продължи импресариото — да продължите комендантския до единадесет и да си поделяме печалбата от вечерното представление.

Кметът продължи да се усмихва, без да променя положението си.

— Предполагам — рече той, — че не ви е било много трудно да намерите в селото хора, които да кажат, че съм мошеник.

— Това е съвсем законна сделка — възрази импресариото.

Той не забеляза кога точно кметът стана сериозен.

— Ще поговорим в понеделник — каза лейтенантът някак неопределено.

— В понеделник ще съм заложил и кожата си — възрази импресариото. — Нямаме нищо.

Кметът го изпрати до стълбата, като леко го потупваше по гърба. «Не ми ги разправяйте на мене — каза той. — Познавам занаята.» Като стигнаха до стълбата, той каза с утешителен тон:

— Пратете ми тази вечер Касандра.

Импресариото се опита да се обърне, но ръката на гърба му решително го натискаше.

— Разбира се — каза той. — Това е най-лесната работа.

— Изпратете ми я — настоя кметът — и утре ще поговорим.

Господин Бенхамин бутна с върховете на пръстите си вратата с мрежа, но не влезе в къщата. Възкликна със сдържано отчаяние:

— Прозорците, Нора.

Нора де Хакоб — зряла и едра, подстригана по мъжки, лежеше срещу електрическия вентилатор в полутъмния хол. Чакаше господин Бенхамин, за да обядват. Като го чу, тя непохватно се изправи и отвори четирите прозореца, които гледаха към улицата. Горещ полъх нахлу в гостната, постлана с плочи с някакъв ъгловат паун, повтарящ се до безкрайност, и мебели в калъфи от плат на цветя. И в най-малката подробност личеше западнал разкош.

— Има ли нещо вярно в това, което разправят хората? — попита тя.

— Много неща се разправят.

— За вдовицата Монтиел — уточни Нора де Хакоб. — Казват, че се побъркала.

— За мене тя отдавна си е побъркана — каза господин Бенхамин. И добави с известно разочарование: — Така е, тази сутрин тя се опита да се хвърли от балкона.

Масата, която изцяло се виждаше от улицата, беше подредена — с по един прибор във всеки край. «Божие наказание» — каза Нора де Хакоб и плесна с ръце, за да поднесат обяда. Тя взе и електрическия вентилатор в трапезарията.

— От сутринта къщата е пълна с народ — каза господин Бенхамин.

— Добра възможност човек да я зърне отвътре — рече Нора де Хакоб.

Чернокожо момиче, с пълна с червени възелчета глава, сложи врящата супа на масата. Миризма на пиле изпълни трапезарията и горещината стана нетърпима. Господин Бенхамин нагласи салфетката на врата си и рече «наздраве». Опита се да хапне от врящата лъжица.

— Духай и не бъди глупак — каза тя нетърпеливо. — И си свали сакото. С твоите скрупули да не влизаш в къщата при затворени прозорци ще ни умориш от жега.

— Сега това е по-наложително от всякога — каза той. — Никой не може да каже, че не е видял от улицата всяко мое движение, докато съм в къщата ти.

Тя разкри блестящата си изкуствена усмивка с венци от червен восък за запечатване на документи. «Не ставай смешен — възкликна. — Колкото до мене, могат да казват каквото си щат.» Когато вече можеше да яде от супата, тя продължи да говори в промеждутъците:

— Бих се загрижила наистина за това какво ще кажат за Моника — заключи, имайки пред вид петнадесетгодишната си дъщеря, която не се бе връщала за ваканция, откакто бе отишла в колежа. — Но за мене не могат да кажат нищо освен това, което всички знаят.

Господин Бенхамин този път не й отправи обичайната си неодобрителна усмивка. Ядяха супата си мълчаливо, разделени от двуметровата дължина на масата — най-късото разстояние, което той някога си бе позволявал, особено пред хора. Преди двадесет години, когато тя беше в колежа, той й пишеше дълги, пълни с условности писма, на които тя отговаряше с пламенни бележчици. През една ваканция, по време на разходка из полето, Нестор Хакоб — съвсем пиян, я завлече за косата до един ъгъл в задния двор и й се обясни без алтернативи: «Ако не се ожениш за мене, ще ти тегля куршума.» Ожениха се в края на ваканцията. Десет години по-късно се бяха разделили.