Джозеф Хеллер: Портрет на твореца като стар

— Благодаря.

— А също така и да напишеш още някоя книга.

— Още веднъж… благодаря.

— Ако се справиш бързо, може би ще успеем да я издадем. Няма значение дали ще се окаже слаба или не. Провалът й едва ли ще се отрази на твоята репутация.

— С това съм напълно съгласен. А дори и да ликвидира репутацията ми завинаги, това „завинаги“ едва ли ще трае повече от месец-два.

— Времето, което ще използваш, за да се попечеш на слънце в Капри и да оглеждаш хубавите жени, нали?

Пота се усмихна, после поклати глава и с въздишка рече:

— Този вид труд е тежък и в дългосрочен план винаги е губещ, не мислиш ли? В най-добрия случай правиш някаква шеметна кариера, която се забравя още на втория месец след смъртта ти. Да беше ме чул каква лекция изнесох преди известно време.

Мислите му отново се зареяха надалеч. В една от сравнително неотдавна публикуваните си статии беше задал въпроса накъде би могъл да се насочи Джеймс Джойс след излизането на „Бдение за Финеган“… А и онзи астматик Пруст беше извадил достатъчно късмет, за да умре, преди да бъде изправен пред ужасния избор на възрастта.

— Как я карате с Поли? — колебливо попита Пол, сякаш му предстоеше да вземе неприятно решение. — Наред ли е всичко?

— Да — изненадано го погледна Пота. — Аз плащам сметките, а тя поддържа къщата. Никой от нас не си пада по изненадите. Аз лично изпадам в екстаз в момента, в който отворя гардероба и видя акуратно изгладеното бельо. Защо, Пол?

— Това е лошо — поклати глава приятелят му.

— Защо, Пол?

— Не знам, но си запиши някъде тази мисъл. Понякога имам усещането, че от брак като твоя може да излезе хубав роман. За възрастния писател и жена му, написан първо от твоя, а след това и от нейна гледна точка, в редуващи се глави. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че вони! — отсече с категоричен тон Пота. — Освен това вече съм писал книги за брака, при това няколко.

— Това съвсем не ти пречи да напишеш още една — повиши тон Пол. — Стотици писатели пишат за брака, вършат го дори сега, в този миг, докато ние с теб си приказваме. Но твоят роман ще бъде по-различен, нали? Какво ви става, бе хора? Откъде този вечен стремеж да пишете различни книги?

— Вероятно така сме устроени — отвърна с примирителен тон Пота. — Поне аз съм така.

— В такъв случай… — Пол замълча за момент, после прогони колебанието си и продължи: — В такъв случай ще ти кажа, че имам една друга идея за теб, която може би ще се окаже добра. Защо не опишеш това, което правиш и споделяш с мен вече почти цяла година? Въпреки че може би нямаш усещането за нещо цялостно…

— Какво по-точно?

— Защо не направиш един портрет на твореца като стар човек?

— Какво?

— Не се ядосвай. Дори името ти е подходящо. Лота… С малко въображение може да мине за акроним: „Портрет на твореца“… и така нататък. Вече виждам корицата… — Пол очерта един правоъгълник с ръце, погледът му стана вглъбен: „Портрет на твореца като стар“ — Очите му се сведоха надолу, срещнаха недоумението в очите на приятеля му, колебанието отново се появи: — Е, всъщност…

— Какво?

— На титулната страница може да добавим и едно подзаглавие, нещо от сорта на „Или… сексуална биография на моята съпруга“. По този начин бихме привлекли допълнителна аудитория — винаги ще се намерят хора, които ще си помислят, че става въпрос за твоите порнографски откровения. Може би дори ще привлечем вниманието на Холивуд, на което толкова много държиш.

— И ти също.

— Е, то ще се изпари в мига, в който някой продуцент прочете книгата.

— Защо не вървиш на майната си? — попита с умерен гняв Пота.

— Нали каза, че очакваш предложения от мен?

— Не ти ща предложенията! — отсече с престорено отвращение Пота. — Забрави какво съм казал. Искам възхвала и нищо друго. Нима мислиш, че съм по-различен от другите? Ще ти кажа какво искам, Пол. До този момент се срамувах да го призная дори пред себе си. Искам да приключа кариерата си с един истински шедьовър, с една велика книга. Може да е малка като обем, но велика. Искам да увенчая края си с аплодисментите на благодарната публика, а душата ми да триумфира. Като атлет, който умира непобеден на пистата.

— Че кой не иска подобно нещо? — вдигна вежди Пол.

— За целта обаче бих могъл да се заловя поне с половин дузина идеи, които ми изглеждат по-добри от твоята.

— Наистина ли? Много добре. Сигурен ли си? Да? Още по-добре. Радвам се да го чуя. Тогава се залавяй за работа. Избери си една от тях и се концентрирай. Какво чакаш още, по дяволите?