Джозеф Хеллер - Портрет на твореца като стар

„Портрет на твореца като стар“ е последният роман, който Джоузеф Хелър написва, преди да почине през декември 1999 г. Болен от рак, предчувствайки края си, Хелър се опитва да обобщи многогодишната си практика на романист, да завърши с достоен финал творческата и житейската си биография.

А тази биография не изобилства с външни „интересии“, тъй характерни за поколението американски писатели преди него, които трябва да сменят десетки професии, да се блъскат с различни дейности — от продавачи на вестници до земеделски работници и, натрупали богат жизнен материал, да го „употребят“ в книгите си. Роден през 1923 г. в Бруклин, Джоузеф Хелър участва като летец във Втората световна война. След войната учи в Ню Йорк и Колумбия, две години преподава в Пенсилванския държавен университет, после работи в рекламните отдели на „Тайм“, „Лук“ и „Мак-Колс“. Тогава замисля и „Параграф 22“, пише го осем години и когато романът излиза през 1961 г., успехът е зашеметяващ. Месеци наред книгата оглавява класацията на бестселърите, изкупува се в милионни тиражи, светкавично е преведена по цял свят, филмирана е в Холивуд, превръща се в „знакова“ книга заедно с „По пътя“ на Джек Керуак и „Спасителят в ръжта“ на Селинджьр. Кърт Вонегът, чиято „Кланица 5“ е не по-малко прочута, пише без завист: „След като бяха издадени и предъвкани от нас хиляда «аероромани» за Втората световна война, той ни предложи хиляда и първия, чийто герой след време признаха за върховно постижение в изображението на трезвомислещия безумец.“

Джоузеф Хелър не е от най-плодовитите автори. Ето как изглежда творческата му биография: „Параграф 22“ (1961 г.), пиесата „Ние нападнахме Ню Хейвън“ (1967 г. — We Bombed in New Haven), „Делото Клевинджър“ (1973 г. — Clevinger’s Trial), „Нещо се случи“ (1974 г.), „Чисто злато“ (1979 г.), „Бог знае“ (1984 г.), „Не е за смях“ (1986 г. — No laughing matter, в съавторство със Speed Vogel), „Игра на въображение“ (1988 г.), „Залезът“ (1994 г.), „Сега и тогава: от Кони Айлънд до тук“ (1998 г.), „Портрет на твореца като стар“ (2000 г.).

Пиесата се играе с известен успех на Бродуей, романите му се посрещат с добронамерено любопитство от публиката и с повече или по-малко хвалебствия от критиката, но около всеки от тях витае атмосферата на неудовлетвореност. Триумфът на „Параграфа“ се изплаща със задна дата: всички очакват от Хелър да повтори или дори да надмине шедьовъра си. Уви, върховите постижения в повечето случаи остават единствени. И жалко — всеки от тези романи е великолепна литература и без базата за сравнение би предизвикал по-ласкави и бурни отзиви.

Тежко преживява Хелър нарастващото мълчание около името си, но със себеотрицанието на истински творец продължава посоката, избрана още с „Параграфа“. Колкото и да са различни романите му по сюжет, по социалния статус на героите, по време и място, те си приличат в едно — рушат илюзии. Рушат миражите на американската мечта. Рушат митовете за свобода и демокрация. Репликата на Брус Голд от „Чисто злато“: „Всичко е тръгнало наопаки“, издава отвращението на Хелър към хаоса в системата, тя е характерна за цялото му творчество.

Почти всички големи американски писатели се докосват, къде явно, къде завоалирано, до тази тема, но Хелър я разработва с неизчерпаема духовитост, като гротескова игра на марионетки. От романите му блика неподправен, заразителен хумор, но с всяка следваща книга той става все по-мрачен. Вместо блестящите фойерверки от остроумия и каламбури, вместо каскадите от елегантно-абсурдни сцени се вместват ирония и сарказъм, стигащи до безнадеждност. И смехът угасва в предусещането на сълзите. Затова и „Ню Йорк Таймс“ (по повод смъртта му) определя Хелър като „мрачен писател-сюрреалист, духовен водач на цяло едно поколение“.

Ако се съди по последния му роман — „Портрет на твореца като стар“, писателят май не би бил съгласен с подобна оценка. И възхитително, и поучително е да прочете човек как разрушителят на илюзии се мъчи да запази собствените си илюзии, макар да разбира тяхната призрачност. Какви усилия полага, за да съхрани творческия си тонус сред умората на старостта. Как се залъгва, че упадъкът на писателя се дължи на отслабването на волята, а не на таланта. Както често се случва, субективното мнение на Хелър за самия себе си не се покрива с образа му, какъвто се извайва от текста. Такова „разминаване“ има и в „Хенри Беч“ на Ъпдайк, споменато от Хелър сякаш за оправдание.