Джозеф Хеллер: Портрет на твореца като стар

И така, много от нашите големи и всеотдайни литератори завършват живота си в дълбока тъга, защото бездействието ги разлага и заселва в душите им онова безнадеждно отчаяние, което буквално отравя последните им дни и твърде често предвещава и края.

Колко пъти на ден може да си подремне мъдрият човек? Преди обед, в ранния и в късния следобед, преди вечеря, след вечеря на дивана в дневната — тази примамлива и сладка прелюдия към нощния сън. И кога ще си признае, че се е превърнал в лениво, обречено на смърт същество?

В края на настоящата учебна година Пота беше поел ангажимента да изнесе лекция в университета на Южна Каролина. За тази цел вече проучваше биографиите на неколцина прочути писатели и от известно време насам в главата му се въртеше изненадващата идея да озаглави лекцията си „Литература на отчаянието“.

Този автор беше решил да поддържа жив стремежа си и да върви напред, независимо от съмненията и противоречията, които го разяждаха отвътре. По тази причина често си припомняше заключителните слова на безименния глас в „Безименния“ на Самюел Бекет: „Аз трябва да продължа. Аз не мога да продължа. Аз ще продължа“, макар че далеч не изпитваше горчивината, заложена в тях. Заобикаляше я майсторски и цитираше какво беше написал Тенисън в своя „Одисей“: „Ще се боря, ще търся, ще открия и няма да отстъпвам.“ Затова той щеше да продължи.

Но с какво?

Ако напишеше роман за писател, неизбежно попадаше в блатото на баналните и отдавна изчерпани теми. Не, за такова четиво не можеше и дума да става. Табу беше и темата за непризнат литературен талант (обикновено младши асистент в университет или гимназиален учител), който, ако е жена, винаги затъваше в безнадеждни любовни отношения с безнадеждно скучни представители на силния пол, а ако е мъж, се втурваше в мъчителни, дори абсурдни извънбрачни връзки.

Не, решително не. Не и от него. Не и този път.

Нещастни бракове, разбити семейства. Че кое семейство в днешно време беше нормално? Крайно лошите отношения между деца и родители изискваха интензивно наблюдение и задълбочено изучаване на проблема — неща, които той знаеше, но едва ли имаше силите да постигне. А и жените повече ги биваше в тези работи. Всъщност, напоследък жените май ги биваше повече във всичко, включително и в демонстрацията на мъжко поведение. Някога беше най-добър в изграждането на исторически образи, но в последно време и те все по-трудно го въодушевяваха, а изискваха все по-огромни усилия. Не си падаше по мистериите, убийствата и мелодрамите, защото знаеше, че майсторлъка и силата му не са там. Същото се отнасяше за шпионските и приключенските романи… Гангстерски истории? Един екшън, изпълнен с напрежение, груб секс и престъпно насилие? Мафиотски игри? Може би, може би.

Покрай други свои изследвания беше попаднал на периферна информация за гангстерите и убийствата в ранната история на Кони Айлънд. Роман за мафията в Кони Айланд се мяркаше в съзнанието му всеки път, когато обмисляше възможността да напише нещо подходящо за киноиндустрията. Но какъв по-конкретно трябваше да е този роман? Инстинктивно чувстваше, че и в него задължително присъстват свежата интрига и напрежението, при това в обеми, които той вече не можеше да осигури, просто поради липса на време, сила, а и (твърде вероятно) на достатъчни умения.

В това отношение винаги се беше възхищавал на Борхес, той също ненавиждаше не само интригата, но и характеризирането и мотивацията на героите — все основни атрибути на разказваческото умение. По тази причина дори и най-дългите му романи изглеждаха милостиво кратки. Напоследък и нашият автор беше започнал да ненавижда интригата, не понасяше усложненията, свързани с неизбежните описания на участниците в нея. Но, от друга страна, Борхес не беше продал нито едно от своите произведения на киното или на американската телевизия — тази специфична мярка за успех в съвременна Америка, може би единствената, която беше в състояние да го утвърди като писател и да придаде на творчеството му литературни стойности.

Военната тематика изглеждаше окончателно изчерпана и погребана, само нова и то широкомащабна война би могла да я съживи. А и той вече бе написал един нелош роман, използвайки личните си преживявания от Втората световна война. До известна степен именно този роман му създаде името на писател, но в момента не виждаше какво би могъл да добави към темата, освен някой и друг долар към банковата си сметка. Икономическото неравенство пък беше всеобщо установен факт и едва ли можеше да поднесе изненада. Срещу него никой вече не роптаеше. Същото беше положението и с расовата дискриминация. Социалният реализъм изобщо не бе реалистичен, а психологическият реализъм — отдавна изчерпан.