Джозеф Хеллер: Портрет на твореца като стар

Надяваше се, че разходката до брега ще го разсъни, ще освежи главата му и ще прогони умората и апатията от умореното му тяло. Бавно се повлече по алеята за коли. Зърна жена си отвъд ливадата, тя го гледаше от ъгъла на къщата, стискайки лейка в ръцете си. Нямаше нужда да напряга взор, за да улови изражението й, то си беше все същото: съчувствено и леко разочаровано от очевидния провал на поредния му опит да пише, а може би донякъде и пренебрежително, защото той така се вживяваше.

Казваше се Поли — Поли, както…

Изведнъж осъзна, че бе написал същото женско име върху току-що смачканите и изхвърлени листове, но го възприе като случайно съвпадение. Докато отминаваше, й помаха отпуснато и равнодушно с ръка и се насили да се усмихне. Ускори крачка, за да завие в края на алеята и да изчезне от погледа й. Тогава отново започна да се влачи, сигурен, че вече никой отникъде не го наблюдава.

Стигна до брега след тридесет и пет минути. Не беше бързал, но се улови, че диша тежко. Е, не прекалено тежко за човек на неговата възраст. Дървената скамейка, на която обикновено сядаше при разходките си, беше свободна. Втренчи се с умишлено изпразнена глава в спокойния пейзаж, сякаш очакваше да му се случи нещо хубаво. Малко по-късно очите му безизразно опипаха няколко далечни фигури, които разхождаха кучетата си по брега. Повечето бяха жени. Напоследък жените по-често приковаваха вниманието му, отколкото преди години, когато на мода излязоха плътно прилепналите панталони и миниполите, под които ясно се очертаваха долните им гащи. Сега жените на плажа му изглеждаха някак си по-ниски и по-трътлести от обикновено, явно се разхождаха по пясъка боси. А как изглеждаха мъжете и как се обличаха — изобщо не го интересуваше.

„Къде, по дяволите, се дяна остроумието?“ — чудеше се той.

Досещаше се за възможните отговори, особено за онези, които важаха за него и за връстниците му, както и за повечето прочути негови колеги, които отдавна вече ги нямаше. Някога умствената мощ и енергията на младостта довяваха в главата му литературни идеи и вдъхновения, винаги щом пожелаеше. Бликаха като извор, сякаш никога нямаше да пресъхнат. А сега се налагаше да размишлява и да чака. И докато размишляваше и чакаше, отегчено гледаше свободните птичи ята наоколо, чайките и гларусите, носещи се във въздуха, кюкавците, които се суетяха по мокрия крайбрежен пясък сред отдръпващите се вълни и си търсеха храна. Отчаяно копнееше да го озари някоя блестяща и годна за литературна употреба идея, изневиделица да кацне на рамото му като ослепително красива и волна птица, както някога, в по-продуктивното му минало. Една натежала от пулсиращи възможности идея, която да съживи въображението му… Мислите му се рееха надалеч. Очите му се изцъклиха, главата му започна да клюма. Клепачите му се затвориха. Може би дори си подремна. Събуди се бавно. Умът му работеше, устните му помръдваха в беззвучен диалог. Протегна се ободрен, сякаш дългите му молитви най-сетне бяха чути, и рязко тръгна.

Обратният път измина с десетина минути по-бързо. Насочи се директно към ниската дървена постройка, която беше негов работен кабинет и понякога спалня, но само в редките случаи, когато канеха гости с преспиване. Дишаше доста по-тежко отпреди, но това сега не беше важно. Поли подкастряше с ножиците розовите храсти и лехите около тях, очите й не пропускаха нищо. Отбеляза чевръстия му ход и целеустремената му стойка. Отвърна на енергичното му помахване с ръка, на лицето й грейна доволна усмивка, очите й оптимистично проблеснаха.

Той леко се потеше. Първо отиде в банята. Наплиска се със студена вода, избърса врата си и забърза към въртящия се стол до бюрото му. Включи радиото, после измъкна химикалката и бележника с жълтите листа. Смътно си даде сметка, че си тананика мелодията на карибската песничка „Блу канари“, въпреки класическата музика, която се лееше от транзистора, настроен както винаги на една от местните станции, които предаваха класика. Постепенно нещата си дойдоха на местата. Имаше щастието да хване божествените финални акорди на популярния концерт за чело от Хайдн и с удоволствие се потопи във величествената музика. Това беше добро предзнаменование.

Душата му ликуваше.

— Не иска да пее.

— Мъртво е.

Момчето се казваше Ърв. Вече беше разбрало, че нещо с канарчето не е в ред, но не искаше продавачката на щанда за животни да заподозре, че той знае. А още по-малко искаше някой от семейството му да предположи, че го е пуснал от клетката, просто за да го види какво ще прави. Беше затворил прозорците и вратата. Озовало се на свобода, канарчето покълва небрежно наоколо, после литна към огледалото над скрина, блъсна си главата в него и падна неподвижно на пода, а последният му дъх излетя сред дъжд от миниатюрни пера.