Джозеф Хеллер: Портрет на твореца като стар

„О, майната му! Стига с тези глупости, за Бога!“ Старият писател поклати глава и реши да прати по дяволите и този сюжет.

Всъщност, на кого му пукаше? Можеше ли да изгради ефектна и сърцераздирателна фабула? И какво ще постигне? Поредният политически фарс или поредната заплетена семейна сага? Всяко що-годе задълбочено литературно изследване на покварените палячовци във Вашингтон рискуваше да изгуби стойността си и да се превърне в банална история, без свежи идеи, без дълбочина. За да види бял свят, историята задължително трябваше да е смешна и повърхностна — всичко друго, но не и сериозна. А такива произведения — колкото щеш. Никой истински ерудиран читател не се възхищаваше вече от тия тъпаци на служба, нито очакваше нещо от тях. Още повече, той самият имаше мрачното усещане, беше убеден , че някога е развивал тази тема в по-стари свои творби, че всичко, за което смяташе да пише, вече го е описвал поне веднъж по точно същия начин. Нямаше желание да се повтаря и по тази причина не знаеше към каква тема да се насочи.

Отново отмести с лениво и механично движение писалката и бележника си встрани. Изправи се и тръгна към кревата. Просна се по гръб и затвори очи, глух за стенанието на старата пружина. Някога, в плодотворните години на младостта, тази поза му предлагаше и то без усилия всевъзможни идеи, гарнирани с опияняващо точни фрази, с най-подходящите съществителни и прилагателни. Но напоследък, по лицето му пробяга гримаса, напоследък същата поза раждаше невероятни тъпотии.

Като тази, която допреди малко се опитваше да увековечи върху хартията, като онази преди нея.

И така, за какво да пише?

Творецът, който живее достатъчно дълго (най-вече онзи, който реди проза за литературата или театъра), неизбежно стига до един етап в живота си, когато усеща, че вече не може да напише нищо ново, но желанието му за писане си остава. Музикантите гадничко се шегуват с последните произведения на Моцарт, защото, макар да е починал съвсем млад, все пак бил закъснял. Виж, Шекспир е знаел кога да напусне сцената. „Пиршеството свърши“ — обявява той в „Бурята“ и се оттегля заедно със славата си в Стратфорд, предпочитайки скромната роля на градски съветник пред пиянските лудории на театралния живот в Лондон, очевидно преценил, че е твърде остарял за тях. Прозорливият Шекспир, който въпреки младостта си стига до заключението, че „алкохолът усилва желанието, но влошава изпълнението“, най-човешки си признава, че ходът на годините, с алкохол или без, също намалява желанието. А и неговите амбиции в областта на театралната драматургия са били задоволени повече от щедро. Верди създава великата си опера „Отело“, надхвърлил седемдесетте, но Верди е гениално изключение. С течение на времето повечето от нас неизбежно свиваме знамената, независимо от огромния опит, който сме натрупали. Работата не става по-лесна благодарение на дългогодишната практика. А когато спрем, изведнъж се огъваме под тежестта на огромното количество свободно време, защото нямаме понятие какво да правим.

В случая обаче не ставаше въпрос за велико произведение, авторът не беше гениално изключение, а един от многото, които искаха да продължат. Той просто не знаеше по-добър начин за уплътняване на времето си и искаше да пише романи — един, после втори, трети. И затова на въпроса дали работи върху нещо ново, със саркастично лекомислие отвръщаше: „Да, защото нямам какво друго да правя.“ Хората приемаха думите му с усмивка, като шега в характерния негов стил, но той знаеше, че това е самата истина.

Действително нямаше избор. Подобно на останалите люде, озарени или обладани от същото възвишено призвание, той не можеше да си представи друго хоби или друго занимание. Ловът му се струваше жесток, риболовът — глупав. На пазара риба, колкото щеш. Тенисът, голфът, ските и ветроходството му изглеждаха не дотам достойни и сериозни за един мислещ човек. Същото важеше и за танците. По-голям шанс имаше туризмът, но той не обичаше да ходи и се страхуваше от физическия дискомфорт. Вероятно дори Ърнест Хемингуей, въпреки прословутото му и постоянно тичане след риби и зверове, може би е усещал тежестта на онези часове от деня, в които не е писал с характерното си усърдие. Именно тогава без съмнение той е чувствал как репутацията му постепенно се разпада. И че този разпад го въвлича в мъртвото вълнение на душевното неудовлетворение.

Неоспорим е фактът, че писането на проза е процес, ставащ все по-труден с времето (справка: заключителните глави от биографиите на големите писатели), но, ако човек дръзне да спре, пред него веднага изниква въпросът с какво да запълни времето си. Минутите се превръщат в часове, часовете — в месеци. Дори изневерите поглъщат по-малко следобеди и привечери, защото страстта се превръща в желание, а желанието — в носталгични оплаквания. Особено след неизбежното заселване в провинцията, където логистичните трудности са големи, а случайните срещи — далеч по-редки.