Джозеф Хеллер: Портрет на твореца като стар

Докато един ден той се прибра вкъщи с трипер.

Беше някак смешно.

Но не можех да се смея. Смешно беше, тъй като единственият човек, който познаваше симптомите на тази болест и би могъл да го излекува, Асклепий, нашият лекар, беше убит именно от мълнията на Зевс, защото си беше позволил да възкреси Иполит. Другите можеха да се смеят и действително се смееха. Но аз не можех, защото те ми се смееха и на мен. Разбира се, аз съвсем не изгарях от желание да усетя в себе си онова протекло дебело негово нещо, преди да се е излекувал. И по тази причина реших да го напусна.

Да, най-накрая го напуснах. Една нощ станах от постелята и се измъкнах навън. Забързах към Беотия, без да му кажа нито дума. Там, в планината Китерон, си намерих една хубава пещера, която превърнах в новата си, напълно самостоятелна резиденция.

И зачаках. Предполагах какво ще се случи. Той щеше да побеснее, че съм избягала. Щеше да се почувства дълбоко унизен. Пак щяха да му се смеят. Първо триперът, а сега и това… Бързо щеше да разбере къде се крия и щеше да пристигне, за да ме прибере. Първо щеше да бушува и беснее, да заповядва. Но аз вече не се страхувах. Тогава щеше да започне да се моли. Възмутена до дъното на душата си, аз щях да заявя, че трябва да падне на колене и да ми се моли много дълго време, преди дори да си помисля и евентуално да му простя. И тогава щях да поставя условията си. Направила бях списък на нещата, които той под клетва трябваше да съблюдава, независимо че беше върховният бог.

Ще види той!

Но нищо подобно не се случи.

Той постъпи по съвсем неочакван начин — намери си нова съпруга, при това на земята, сред простосмъртните. Нова съпруга ли?! Само през трупа ми! Бях бясна, когато научих какви ги е свършил. Изскочих от пещерата и като вихрушка полетях към сватбената им церемония. Нищо не беше в състояние да ме спре.

И ето, гледам ги двамцата, настанени един до друг в някаква ярко изрисувана каруца, весели, обсипани със свежи цветя. А около тях танцуват сватбарите. Тя се кипреше до мъжа ми с бяло було и лавров венец. Снежнобялата й сватбена рокля беше с безупречна кройка, дълга до земята. Насочих се право към нея, ноктите ми блеснаха кръвожадно. Разкъсах булото, с един замах разпрах и роклята. После неволно избухнах в смях. Смеех се и се смеех, буквално като луда. Зевс също се смееше. Оказа се, че булчинската рокля е облечена на дървен манекен! Тоя палавник, съпругът ми, се беше будалкал с мен през цялото време! Той продължаваше да се смее, без да е в състояние да спре. Прибрахме се, разбира се, заедно в семейното гнездо и прекарахме още много щастливи години един с друг.

Това е нейната версия. Сигурен съм, че и до днес сляпо вярва в нея. Аз наистина я избудалках, но не по този начин.

Когато Хера си отиде, аз с изненада и удоволствие установих, че се чувствам много добре. Напрежението ми изчезна, на негово място се появи приятно отпускане. Не след дълго ми хрумна нелошата идея, имайки предвид особеното ми положение, че би било разумно да си взема за съпруга една простосмъртна жена, която винаги да е на мое разположение. Веднага се сетих за онова мило момиче Ликра от Беотия. Красиво, възпитано, готово да се подчинява и да доставя удоволствие, тръпнещо от желание да забременее от мен. Имаше приятно закръглени, пухкави форми — белег на обилната женска плодовитост. Организирахме страхотна сватба. Всичко вървеше по план до мига, в който се появи Хера.

Чух ураганния рев, още преди очите ми да доловят очертанията на формите й. „О, Господи!“ — рекох си аз като всеки уплашен съпруг. Зъбите й бяха оголени, ръцете й — протегнати напред и готови за бой, дългите й остри нокти — насочени към красивото лице на Ликра. Реагирах за частица от секундата. Още съм горд от гениалния начин, по който разреших кризата. Отървах се от Ликра буквално за миг. Замених сладкото й тяло с дървена фигура, а нея самата превърнах в звезди и изкусно я запратих на небето като ново съзвездие.

Оттогава насам я виждам всяка нощ, а Хера дори хабер си няма.

— Наистина ли все още си сигурен, че искаш да напишеш сексуален роман на този етап от кариерата си? — попита Пол.

— А трябва ли да бъда?

— Ти как мислиш?

— Не, кажи ти как мислиш.

— Всичко зависи от теб.

— Ти си мой редактор и аз очаквам предложения от теб — сопна се Пота. — Затова дойдох тук. Струва ми се, че във въпроса ти долавям сянка на съмнение.

— Действително ли го искаш? Това е единственият въпрос, който има значение. Ти си голям чешит, Джийн. Никога не мога да отгатна какво си намислил.