Джозеф Хеллер: Портрет на твореца като стар

— Добре, Пол, ще ти обясня. Наистина искам да напиша книга с шансове да се продаде в Холивуд.

— Никога не сме работили в тази посока.

— Но винаги сме го искали, нали?

— Е, може би. Но негласно.

— Освен това не съм убеден дали изобщо мога да сътворя подобно нещо — рече с въздишка Пота. — При последния си опит открих, че вместо да пиша сексуална биография на жена си, аз задълбавам в сексуалната история на Зевс, след което (абсолютно без да зная защо) се прехвърлям на финалните страници на „Илиада“ със смъртта на Хектор и сълзите на баща му…

— Любопитни залитания — кимна Пол. — Много бих искал да видя как ги правиш.

— Никога няма да ти ги покажа.

— Вие, сериозните автори, май винаги имате проблеми с фабулата?

— Да, имаме, но невинаги. Аз самият мога да призная, че мразя фабулите. Не си падам особено по действието, защото то пречи на сериозните мисли и сполучливите идеи.

— Идеите, от своя страна, също пречат на действието. В това се състои и основната разлика между американския и европейския роман. Но нека се върнем на конкретния въпрос — какъв филм според теб може да се получи от книгата, която възнамеряваш да напишеш? Поредица от замръзнали пози или може би портретен албум? Признавам, че съм леко учуден. Сигурен ли си, че не реагираш нервно по силата на навика, може би повлиян от скорошното ми напускане?

— За какво говориш? — погледна го втренчено Пота.

— Защо си толкова твърд в решението си да продължаваш да пишеш? И двамата знаем, че не си длъжен да го правиш. Само заради навика ли?

— Нямам какво друго да правя — призна с омекнал тон Пота. — Телефонът звъни все по-рядко, а когато го вдигна, насреща са хора, с които не ми е приятно да разговарям. Секнаха факсовете с молби за интервюта, които не желая да давам, няма покани за приеми, на които не искам да ходя. А тези прекъсвания ми липсват, мамка му! Знаеш ли, има дни, в които телефонът изобщо не звънва? Започвам да мисля, че писането е единственият начин да определя себе си. Ако не работя върху някоя книга, със сигурност няма да знам кой съм и какво правя.

— Но защо се стремиш към митологичното, нереалното? Предпочиташ богове, легенди, библейски сюжети. Нерядко изследваш трудовете на други писатели, търсейки нещо ново.

— Нещо ново ли?

— Да. Помисли и ще видиш, че е така. Искаш да бъдеш сериозен и по тази причина си играеш с повърхностни идеи, които не стигат достатъчно далеч. Защо пак не пишеш за истинските хора? За себе си?

— Истинските хора отдавна не впечатляват никого, Пол — въздъхна Пота. — Нито пък могат да бъдат убедителни. Всички ние сме обременени, включително и ти. В момента, в който започвам да пиша реалистично, аз веднага изпитвам усещането, че това вече съм го писал или че съм го чел у някой друг. Освен това…

— Какво?

— Освен това, както вече ти споменах, желанието ми да пиша се дължи на простия факт, че нямам с какво друго да се забавлявам.

— Да се забавляваш, а? Ха-ха!

— Точно така: ха-ха… Бих могъл да си подремвам малко повече, бих могъл да увелича и времетраенето на разходките си. Но това едва ли е толкова забавно…

— Аз също дремя и се мотая на воля. Но това са нормални, неизбежни неща, които идват заедно с възрастта, с прекалено дългото оцеляване, Джийн. Още една цена, която плащаме, защото сме живи. Да не би да мислиш, че се пенсионирам с леко сърце?

— Но си се погрижил да си имаш достатъчно работа, нали?

— Да. Надявам се, че ще продължавам да работя върху книги, които харесвам, а и върху такива, които никой друг дори не ще да погледне. Но вие с Поли бихте могли да пътувате повече. Аз не пропускам да го правя. При първа възможност вземам жената и потегляме нанякъде.

— Накъде по-точно? — направи презрителна гримаса Пота. — Лично аз се надявам, че кракът ми повече няма да стъпи нито в музей, нито в храм. Вече съм бил във Вила Д’Есте в Комо, в Куизизана в Капри, в Сиренузе в Позитано… Може би това са единствените места на света, където бих желал да се върна — Вила Д,Есте, Капри и Позитано. Там бих се излегнал на слънце, заемайки такава позиция, че да оглеждам всички хубави жени наоколо. Прави ли ти впечатление, че колкото повече остаряваме, толкова по-хубави жени се въртят около нас, Пол? Може би защото вече не можем да ги оправяме.

— Вниманието ми е насочено другаде, Джийн — поклати глава редакторът. — Жалко, че не си спечелил парите си на Уолстрийт. Ако беше така, днес щеше да играеш голф, да колекционираш произведения на изкуството, да купуваш къщи и да говориш за качеството на пурите, които пушиш. Разбира се и за парите, които си направил на Уолстрийт…