Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Беше приложила снимка на кърмаче с огромен биберон в устата.

Разбрах съвсем точно какво е имала предвид.

Когато Лаура стана на три годинки, Ирина пристигна за първи път, за да вземе болните деца и да ги отведе в Германия. Лаура не беше с нея.

Нито веднъж не я попитах кога мога да видя внучката си. Не я попитах защо не взима Лаура със себе си в родината си. Знаех отговорите. Не искам заради това Ирина да се чувства зле. Тя вече няколко пъти ме покани в Германия, беше предложила да ме отведе и върне. От нейните уста звучеше така леко. За разлика от нея аз нямам опит с пътуванията. През целия си живот не съм отишла по-далеч от Малиши.

Съжалявам, че не приех поканата. Когато Лаура беше още малка, не се осмелих. Не исках да съм в тежест на семейството на Ирина. А сега вече съм прекалено стара. Пътят до автобусната спирка, пътуването с автобуса, после с друг автобус до летището, полетът, пътят до Иринини — с всичко това със сигурност няма да се справя вече.

Освен това знам, че аз съм също толкова радиоактивна, колкото нашата земя и всичко, което тя ражда. Малко след реактора, както много други, взех участие в едни изследвания — отидох в Малиши в болницата, седнах на един стол, казах си името и годината на раждане, а в това време броячът до мен цъкаше и една медицинска асистентка записваше в тетрадката си стойностите. По-късно биологът ми обясни, че радиацията била в костите ми и съм я излъчвала наоколо, така че самата аз съм била като един малък реактор.

Ягодите и боровинките от нашите гори също излъчват радиация, манатарките или брезовките, които събираме през есента, месото на зайците и сърните, които Гаврилов понякога отстрелва. Хората, които идват отвън, не докосват нищо от това, най-много да го вземат за изследванията си и ние много съжаляваме, че е така.

Понякога си мисля, че дължа дългия си живот на чистия въздух и на брезовия сок, който всяка година през пролетта пия прясно събран. Отивам в гората с няколко чисти буркана и дълго търся брези, които изглеждат силни и готови да ми дадат малко от сока си. Намирам, че е варварство всеки път да се наранява едно и също дърво и само от него наведнъж да се взима прекалено много сок, както правят в области, които се радват на по-добро име от нашата. Брезовият сок е много скъп на пазара, а за изрязаните, изсъхнали дървета никого не го е грижа. Аз, напротив, пробивам много внимателно кората и пъхвам вътре една тръбичка, слагам под нея буркана и го завързвам стегнато. Еликсирът се стича вътре на капки, а когато няколко дни по-късно си взема бурканчето, със същата старателност привързвам нараненото място, както винаги съм го правила с пациентите си.

На същото научих Ирина и Алексей: не разваляй нищо, ако това не е необходимо. Много е трудно, когато ти се наложи нещо да поправяш, а за някои неща това се оказва невъзможно. Селските деца имат по-развита интуиция за това от градските, които идват на село само през ваканциите. И неведнъж съм виждала как Ирина ги плясва през ръцете, когато те нетърпеливо посягат към още неузрелите малини или пък безцеремонно откъсват гъба, която виждат на пътеката, за да я захвърлят веднага.

Скъпоценния брезов сок предлагам само на много важни гости. Биологът ми превзе сърцето и му подадох чаша с прозрачната течност.

— Искате да ме убиете ли? — Той поклати глава, смеейки се.

Аз обичам тази страна, но все пак понякога съм радостна, че децата ми не са вече тук.

Чукам на вратата на Маря — жест, който тя постоянно си спестява, като идва при мен, защото е на грешното мнение, че аз съм нямала какво да крия.

Тя извиква отвътре да влизам. Намирам я да седи на леглото си, разпуснала е дългата си коса, реше я с гребен с големи зъбци като някоя презряла Рапунцел.

— Ей, булката — казвам аз, — вълнуваш ли се?

— Никога досега не съм била булка — промрънква тя.

— Мислех, че си била женена?

— Ах — махва тя с ръка, — това не се брои. Било е преди сто години. Не знам какво да облека.

— Какво всъщност ще направите с къщите си?

— Че какво да правим? Всеки ще си задържи своята.

— Няма ли да спите заедно?

— Пепел ти на езика.

— Че защо се жените тогава?

Сядам до нея. Дюшекът е много мек и висва заплашително под тежестта ни. Маря изохква и се вкопчва за мен. Не се е случвало досега да седим на леглото й, само на моето, което е далеч по-издръжливо.

— Пусни ме — изпръхтявам аз, — какво ти става, глупаво жено, пусни ме и ми помогни да стана.