Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

— Нали това правя — мрънка тя, но при всяко движение върху увисналия дюшек ние все повече се приближаваме една към друга.

Пукотът от трошенето възприемам едва ли не като спасение. Леглото става на две, а ние с Маря се озоваваме на пода между завивките. Изпълзявам изпод планината от одеяла, подпирам се на стената и се изправям.

Маря остава седнала сред възглавниците и реве.

— Вече си нямам легло.

— Но си имаш мъж, той ще ти направи ново.

— Този ли? Че ти не си ли го виждала?

— Поискай си легло, преди да кажеш „да“.

Тя прекарва ръка през лицето си.

— Винаги си имала много добри идеи. Без теб отдавна всички нямаше да ни има.

— Сега не започвай пак.

Маря ме поглежда тъжно.

— Искам ти да ни ожениш.

Когато преди малко споменах тази история с времето, исках да кажа едно: че аз, преди да се осъзная, се озовах на една поляна, до мен дълга, подредена маса и пред мен една пищна жена и един старец, който прилича повече на изсъхнало дърво, отколкото на човек.

Зад мен са се наредили съселяните ми. Само Петров е седнал, тъй като не му стигат силите. Другите са прави. Измежду живите се клатушкат мъртвите, които са твърде любопитни. Егор е точно зад мен и гледа през рамото ми.

Сидоров скова легло за Маря, невероятно легло. Никой не може да каже как успя. Разряза с триона един дънер на четири части и върху тях сложи дъски, които измъкна от стената на барачката си. Всичко това закрепи с много пирони. Отгоре разположи дюшека, завивките и възглавниците на Маря. Получи се огромно, широко легло, най-голямото, което някога съм виждала. Сега Маря ще може удобно да си спи. Увери ме, че е така, когато горда ми го показа.

— Виждаш ли защо е добре да си женен? — каза тя с хвалебствен тон.

— Никога ни съм го оспорвала.

— Тогава защо се смееш?

— Не се смея, Маря. Радвам ти се.

За сватбата Маря е облякла дантелената си нощница, която е почти бяла и прави тялото й да изглежда още по-могъщо. На раменете — черна кърпа с рози. Косата си е сплела, а плитката е увъртяла около главата си, така че направо може да се кандидатира за депутатка в парламента. Като було е преметната една дантелена завеска. И цветя, навсякъде цветя. Метличина в косата и малки карамфили по нощницата, а в петлика на Сидоров трендафил.

Коленете на Сидоров треперят, а той изглежда още по-дребен от обикновено, с последни сили се крепи на бастуна. По ръцете му изпъкват белите му кокалчета. Но лицето му е изкривено от усмивката на победител. Може да бъде сравнена и със смъртен гърч. Добре се е облякъл, разяден от молци панталон на райета и риза с шарки на зиг-заг.

Брачната двойка стои пред мен и ме гледа очаквателно. Сега трябва да кажа нещо тържествено. Аз също съм се издокарала, за да им окажа необходимата чест, сложила съм си дълга пола и копринена блуза, забрадката на главата ми е изпрана, а шията ми е украсена с гердан от големи шарени дървени топчета.

Татуировката ми отново ме засърбява. Опитвам се да си спомня какви бяха думите, които беше изрекла служителката в гражданското, когато се женехме с Егор. Но не се сещам. Тогава се напъвам в главата ми да се появят сватбите, на които съм присъствала като гостенка или свидетел на брака. Но се сещам, че на сватбата на Ирина не бях.

Спомням си за сватбата на братовчедка ми, трябва да съм била около четирийсет и пет и тогава едно изречение ме уцели право в сърцето. „Бъдете добри един към друг“, беше рекла преуморената чиновничка и с тези думи, нито по-малко, нито повече, беше посочила пътя пред моята братовчедка и бъдещия й съпруг; в тази събота в гражданското чакаха няколко двойки и в коридорите много от свекървите вече бяха станали агресивни. Думите й дълго време не ми даваха мира. При това вече бях женена и станала майка.

Много по-късно гледах по телевизията как се женят в църква, да, дори гледах и една кралска сватба. Междувременно и при нас по селата вече много млади хора се женят в църква. Ако по наше време някой се оженеше в църква, след това просто нямаше повече да го пуснат да се върне на работното си място.

— Подайте ми ръцете си — казвам аз и те простират към мен лапите си — меките, закръглени на Маря и сухите като птичи крачка на Сидоров. Аз ги хващам и ги слагам едни върху други. Маря ми беше дала два пръстена, които беше изровила из съкровищата си.

Давам пръстените на младоженците. Сидоров слага на Маря големия пръстен с искрящ камък, пръстът й обаче е твърде дебел, Маря стиска зъби. Успех. След това Сидоров получава другия, пръстът му е прекалено кокалест и дори и по-малкият пръстен се върти на него. Сидоров свива ръката си в юмрук, за да не падне пръстенът.