Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Отеква изстрел и една бутилка малиново вино се разбива на хиляди парченца. Гаврилова изпищява високо и пронизително. Мъжете закрещяват към нас някакви заповеди, но аз съм като опиянена и не мога да разбера думите. Останалите на масата очевидно също не могат. Само Сидоров бавно се изправя и вдига нагоре ръцете си.

По това забелязвам, че съм остаряла. Не по болките, не по напълнелите крака и не по натежалите прасци. А по това, че така бавно схващам. Във всеки случай и другите не са кой знае колко бързи. Единият от милиционерите нещо говори. Чуват се думите „заповед за арест“ и освен това „подозрение“ и „за убийство“.

Погледът ми се мести от един към друг. Милиционерите са се разположили зад говорещия. Ние седим около масата. Вдигнатите ръце на Сидоров треперят от напрежението. С възрастните човек не бива да се отнася по този начин; просъсквам му да си свали ръцете, но той не ме чува. Егор клати глава. Маря е гневна; тя бавно се изправя, подпряла юмрук на хълбока си, метличините се веят в косата й. А Петров става все по-блед и се държи за Леночка.

Това е моментът, в който си пожелавам да имам бастун. Вече не съм така стабилна върху краката си и макар че съм по-млада от Сидоров, трябва да се замисля за някакво помощно средство. Протягам ръка към неговия бастун. Повдигам се, подпряна на бастуна му, и тръгвам към милиционерите. След което вдигам бастуна. Искам само да привлека вниманието им, но те отстъпват назад и насочват оръжието си към мен.

— Гостите са добре дошли, но трябва да се държите като гости. — Очаквам гласът ми да изгърми, но всъщност само изшумолява като есенни листа на вятъра. Налага им се да се напрегнат, за да ме разберат. — Ние празнуваме сватба. А вие какво правите?

Милиционерът, който е най-отпред, развява една хартийка.

— Заподозрени сте в убийство.

— Кой?

Милиционерът поглежда в документите си. После се опитва да ме погледне право в очите, но веднага след това става като кривоглед.

— Всички.

— Цялото Черново?

— Много съжалявам, бабо Дуня, но вие също сте в списъка.

И той ми показва един ред с моето име, но веднага след това си дръпва листа. Очевидно се страхува, че ще му изсъхнат ръцете, ако едновременно държим един и същ лист хартия.

— Многоуважаеми другарю милиционер — казвам аз. — Многоуважаеми господин милиционер. Това не може да е нищо друго освен недоразумение.

Изведнъж той почва бясно да размахва документа.

— Само си изпълнявам служебните задължения, мамичко.

— Но погледнете ни, ако обичате, приличаме ли ви на убийци?

Погледът му полазва по лицата ни, оглежда ни един след друг. Малко по-дълго се задържа върху младоженците. Решавам да не го повишавам в чин, че да не помисли, че го будалкам.

— Не отежнявайте ситуацията, бабо Дуня — просъсква той през зъби. — Наистина нямаме друг избор.

Скъпа моя внучко Лаура,

пише ти любещата те баба Дуня от село Черново до Малиши. В момента не се намирам в Черново, а в затвора. Затова прости ми грубата хартия, специално за теб бях купила хубава хартия за писма с розички, но сега тя не ми е подръка.

Вече си голямо момиче, затова искам да се обърна направо към теб. Прекрасно е, че вече си пишем. В това отношение на теб ти е по-лесно, отколкото на мен, и бързо ще си намериш някого, който да ти преведе писмото, в случай че не можеш да го разбереш. Може пък да умееш да четеш на руски, но не и да пишеш? На вас, младите, ви е по-лесно с езиците.

Първоначално нямах намерение да товаря теб или майка ти. Но до ушите ми стигна, че новините са се разпространили отвъд границите на Русия. Не искам да се тревожите напразно. Разказаха ми, че за нас били съобщили по телевизията. По-малко по руската, украинската и белоруската, повече по чуждестранните. Вероятно пред затвора стоят много журналисти и оператори и съдът не може да си свърши работата.

Затова се реших да ти напиша това писмо, за да научиш как стоят нещата от мен, а не (само) от майка си или от телевизията. Защото телевизията е добра като средство за информация, но още по-добре е да чуеш за събитията от онези, които действително са участвали в тях.

Никога досега не съм била в затвор. Моето се нарича задържане под стража, защото още няма доказано престъпление. Но не бих могла да ти кажа каква е разликата с истинския затвор.

Но всичко по реда си.

Тук в килията сме десет жени. Килията не е много голяма, но е уютна. Освен мен тук са Леночка и Маря, това са две жени от Черново. Леночка винаги е тъжна, защото няма деца. Страхувала се, че децата може да се разболеят, затова решила да няма никакви. И мога да кажа, че най-вероятно решението й е било умно.