Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

— Ти със сигурност знаеш кой е бил, Дуня! — Маря все повече не може да се контролира и изпада едва ли не в истеричен пристъп. — Моля те, направи нещо, че да си ида вкъщи. Искам в Черново. Там никой нищо не може да ми стори. Нали затова специално се преместих там, мислех си, че най-после съм намерила спокойствието, но въпреки всичко те и там ме откриха и ме затвориха.

Сърцето ми започва все по-силно да бие. Стискам устни. Тя не знае, че някой път нощем вика името на своя Александър.

— Направи нещо! Нали ти си началничката ни — хълца тя.

— Никога не съм била началничка.

Но тя не ме чува. Трепери и аз треперя заедно с нея.

— Не издържам повече, ще полудея тук.

— Спокойно — казвам аз. — Още малко трябва да си овладееш нервите, момичето ми. Ще се погрижа да се прибереш у дома. Обещавам ти.

Сега вече тя се разревава на глас, с цяло гърло, докато точно прицеления и метнатия от Тамара ботуш я накарва да млъкне.

— Аркадий Сергеевич — казвам аз, — как може да се разбере за кой език става дума?

— Моля? — пита той.

Срещаме се винаги в едно и също помещение. То е квадратно и така малко, че вътре се побират само една маса и два стола. Вратата остава отворена и от време на време някой от надзирателите пъхва вътре носа си, за да ни изкрещи нещо или тайно да ни снима. Понякога Аркадий се изправя, излиза навън и крещи. Изненадана съм, че може така силно да крещи.

Той е мършав, ходи с бяла риза и костюм, на масата между нас лежи дипломатическото му куфарче, до него е мобилен телефон с голям екран, който постоянно свети. Сенките под очите на Аркадий стигат чак до увисналите му бузи. На безименния му пръст има брачна халка. Вместо да стои при жена си, виси тук при мен и ми задава въпроси, които всеки път са едни и същи, така че вече не се налага да се напрягам, за да му отговарям.

Отваря дипломатическото си куфарче и измъква отвътре шоколад.

Върху черната хартия има напечатано нещо със златни чуждестранни букви. Със същата азбука е написано и писмото от Лаура.

— За вас е — казва той.

— Благодаря, не беше необходимо.

— Блъскам си главата да измисля с какво бих могъл да ви доставя радост.

— Имам си всичко и съм доволна. Благодаря за кивито от последния път, отдавна не бях яла.

— Бабо Дуня! Хвърляте ме в пълно отчаяние.

— И какво би се случило, ако някой си признае? — питам аз. — Тогава другите ще бъдат ли пуснати да си идат вкъщи?

— Зависи.

— От какво?

— От това кой ще си признае.

Така протичат винаги разговорите ни. И това ме уморява.

— Ще се прибера обратно в стаята си, Аркадий.

— Изчакайте, моля!

Това постоянно изправяне и сядане се отразява зле на коленете ми.

— Въпросът ви няма отговор. На света има твърде много езици — казва той.

— А ако е написано на хартия?

Той се обляга назад и затваря очи. Няколко секунди се клатушка на задните крака на стола като малко момче, което скучае по време на учебен час.

— Ако вътре често се среща написано the , тогава е английски. Ако има der, die или das, е немски. А има ли un или une , тогава вероятно е френски. Пише ли il , може би става дума за италиански. Или пак за френски.

Гледам го с уважение.

— Толкова млад, а така образован — казвам аз. — Прибери се най-сетне при жена си и се наспи.

Петров и другите мъже виждам отново на първия ден на процеса. Въвеждат ни един след друг в клетката в съдебната зала и ни карат да седнем на пейката. Коленете на Сидоров са прекалено схванати, той остава прав и се подпира на рамото на Петров. Не трябва да си бил помощна медицинска сестра, за да разбереш: този няма да издържи дълго в това положение. Но всъщност аз за всеки очаквах най-лошото.

Виждам моя Аркадий Сергеевич с червени петна по бялото като варовик лице. Седнал е от другата страна на клетката. Съдебната зала е пълна догоре, но аз си я представях доста по-голяма. Пред нас непрекъснато минават фотографи и телевизионни оператори. Подвикват ни нещо, но ние гледаме неподвижно към обективите им.

Ние, хората от Черново, не се поздравихме, дори не се погледнахме. Това би могло да се тълкува като неучтивост. В действителност ние сме тясно свързани един с друг и нямаме нужда от формалности.

Съдийката е една корпулентна жена с перхидролена фризура. Облечена е в черна роба, на врата й виси бял нагръдник. Докато тя говори, аз оглеждам физиономиите в залата. Мъже и жени — в костюми, ризи, в дънкови якета.

Извръщам се към Петров. Трябва да го погледна. На него трябва да задам най-важния си въпрос. Той отвръща също с въпросителен поглед. Аз кратко поклащам глава. Не е подходящият момент да се държа като инатливо дете.