Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

— Забрави доматите, мамо. В Германия ще ти вземем под аренда една малка градинка.

— Какво да правя в Германия? Там не познавам никого освен вас.

— Но теб всички те познават — казва Ирина и вади едно списание.

Страх ме е да погледна към снимката. Още като младо момиче отказвах да ме снимат и това си има своите причини. Че са ме сложили на корицата на това немско списание с моята забрадка, бръчките ми и все пак още нелошите ми зъби, е доказателство, че светът оттатък се е побъркал.

Виждам още снимки. Фотографии от Черново, черно-бели. Спомням си за фотографа, който говореше на неразбираем за нас език. Придружаваше го някакъв истеричен преводач, снимаше всичко наред, Маря и козата, Леночка и нейните ябълкови дървета, Сидоров и телефона му.

Значи това са снимките, които той тогава правеше.

Дори и Константин го има. А аз съм застанала пред къщата си, котките се галят в краката ми.

Много са написали в това списание. Снимките са стари, но броят на списанието е нов. Публикували са снимките поради информационния повод. Ирина ми чете, малко неравно, защото й се налага да ми превежда.

„Баба Дуня е от онези жени, на които можеш да завиждаш, защото те умеят да се смеят като децата. Тя има малко, сбръчкано лице и присвити тъмнокафяви очи. Дребна и закръглена е — едва ли има метър и половина. Образ символ. Изобретение на международната преса. Модерен мит.“

Разглеждам ръцете си. На опакото на дланта е избелялото „О“ между старческите петна, което наистина малко прилича на око. Не исках повече да живея, когато Олег се ожени за друга, а сега вече не мога да се сетя как изглеждаше лицето му.

— Ама аз не съм нечие изобретение. Ето ме, тук съм или не, а, Ирина?

И Ирина отново се разревава като малко дете.

Искам пак да се възцари спокойствието. Искам да се върна на работа. Още съм слаба и трудно се държа на краката си, но ще се възстановя. Искам да се облека като нормален човек. Искам Ирина да се прибере у дома. Искам да разбера какво толкова я тревожи. Тя не ми казва. Говори с мен за написаното във вестника, какво мислел светът за мен, но какво ме интересува светът?

— Лаура прочете ли писмата ми?

— Лаура ли? — Нещо в изражението й ме плаши.

— Да. Лаура. Писмата пристигнаха ли?

— Отдавна не сме получавали никакви писма от теб, мамо.

— Но аз ги написах.

— Може да не си им сложила необходимите марки.

— Но в тях аз всичко обясних.

Тя свива рамене. Те нямат нужда от моите обяснения. Никой няма нужда от обяснения. Хората имат нужда от спокойствие и вероятно от пари.

— Как е Лаура? — питам аз.

— Лаура ли? — повтаря тя. И така, като я чувам да повтаря, тръпка на ужас минава през гърба ми. Защото разбирам, че сега ще науча нещо ужасно.

— Лаура е болна? — Устните ми се схващат от страх.

Ирина поклаща глава. И тогава си казвам, че отдавна трябваше да се сетя. Отдавна да се догадя, тъй като всичко води натам.

— Лаура изобщо не съществува, нали? Ти си си я измислила. Ти не можеш да имаш деца. Или не си искала да имаш. Като Леночка.

Ирина ме поглежда. С широко отворени и много сини очи. Ако лицето й не беше така строго, щеше да бъде красавица. Но аз не я възпитах да бъде красавица. Аз просто се бях опитала някак си да направя така, че да порасне. Поне в това не се бях провалила.

А в главата ми се е загнездила една-единствена мисъл: какъв смисъл има всичко, ако няма никаква Лаура?

— Естествено, че има Лаура — казва Ирина. — Но тя е съвсем различна от това, което си мислиш.

Лаура, каквато аз я знам, е руса и има тъжни очи. Лицето й е така фино, че чак боли. В косата си не носи шноли и никога не се усмихва. Тя е истинско чудо, защото е перфектна. Такава е моята Лаура от снимките.

Лаура, за която говори Ирина, е обръснала главата си нула номер. Откраднала от родителите си пари, на тринайсет се натровила с алкохол, била изключена от две училища и почти не разбирала руски, което аз винаги съм подозирала.

— Тя ме мрази — казва Ирина и ме поглежда с червените си от търкане очи.

Никога досега Ирина не е говорила така с мен. Никога досега не ми е разказвала за грижите си. А сега наведнъж всичко това. Би трябвало да я прегърна, но ние не сме свикнали на такива отношения.

— Всичко, което направих, излезе грешно, мамо.

— Не — казвам аз, — всичко, което аз направих, излезе грешно. Ще ми се пръсне сърцето, задето имаш толкова проблеми, не ти стигат те, ами и аз с моето убийство. Надявам се, че мъжът ти не си мисли нищо лошо за нашето семейство.