Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

— Жена ми не е тук — казва той. — Изпратих я в Англия.

Кимвам. След това, докато той кара по междуградския път, аз му разказвам какви цветя имам в градината си. Пейзажът наоколо е чисто бял. Зимите стават все по-меки. Когато бях още дете, имахме повече сняг. Природата има нужда от снега, за да си почине.

В колата на Аркадий се седи много по-ниско, отколкото в автобуса, и се чува шумът от камъчетата, които излитат изпод гумите. Пътуването минава бързо. Той спира пред затворената фабрика за бонбони, до зелената къщурка на спирката, която е покрита със сняг. Тук винаги си почивах от ходенето пеша. По пътеката през полето се виждат следи от заешки лапички.

— Съжалявам, бабо Дуня — казва Аркадий и поглежда встрани.

— Нямай грижа — казвам аз. — Много съм ти благодарна.

— Просто не знам какво да кажа.

— Тогава си мълчи.

Трудно ми е да изляза от колата. Той ми държи вратата отворена и търпеливо ме изчаква. Подава ми калъфката за възглавница с нещата ми вътре в нея.

— Помните ли още пътя?

— Имай ми доверие. — Изтупвам няколкото паднали снежинки от ръкава му. — Благодаря ти много за грижата.

После той си тръгва. Мятам на рамо полупълната калъфка и потеглям.

Не вървя час или два. Вървя повече от три часа. Сякаш във времето, в което не съм била тука, пътят се е удължил, сякаш Черново се е преместило. Нещо в мен пее, макар че изпитвам трудност дори да си поема въздух. След инсулта куцам, затова сега, като вървя, всичко ме боли. Все по-често спирам, защото се задъхвам. От време на време се замислям дали да не зарежа калъфката за възглавница.

От друга страна, кой си оставя така без никаква причина долните гащи насред полето?

Веднъж запявам силно „Расцветали яблони и груши“, за да събера отново силите си.

За късмет, не е лято. Горещината би ме убила.

Скоро в Черново ще дойде пролетта. Новата трева ще изникне, а дърветата ще станат нежнозелени. Ще ида в гората и ще събера брезов сок. Не защото искам да живея сто години, а защото е престъпление да се отказват даровете на природата. Птиците ще чуруликат из цъфналите ябълкови дървета. Биологът ми беше обяснил защо нашите птички пеят по-високо, отколкото другите птици по света. След реактора са оцелели повече мъжки, отколкото женски. И до днес съществува това неравновесие. Мъжките птици отчаяно извиват гласове и пеят с всички сили, защото си търсят някоя хубава женска.

Питам се дали ще заваря Петров. Вероятно не. Не бих заложила главата си и че Сидоров е още там. Може пък да ме поздравят като духове. Но котката ми със сигурност ще е там. И кокошките на Гаврилови. Къщата ще трябва пак да се подрежда, че да стане удобна за живеене. Егор ще е там. Той ще си е винаги там.

Пак спирам, за да си поема въздух. Кракът ме боли, но трябва да продължа. Къщите в Черново се появяват на хоризонта като отделни, криви зъби в нечия уста.

Да се надяваме, че изобщо ще има някого там, мисля си. Пък ако няма никого, тогава ще живея сама с всичките духове и животни. И ще чакам кой ще дойде при мен.

Мисля си за Лаура. Винаги ще си мисля за Лаура. Мисля си колко хубаво би било, ако по пътя насам бяхме изпреварили автобус, в който да седи едно русо момиче. От мен да мине, момиче с късо подстригана руса коса и татуировка. Тя щеше да слезе и аз щях да я хвана за ръка и да я доведа у дома. Това е, което винаги е липсвало на момичето. Тя никога не е имала дом, защото аз не можах да науча майка й как да се чувства добре в живота и как да му се радва. Самата аз го научих твърде късно.

Ще науча английски и ще прочета писмото на Лаура. Все ще съм жива дотогава, докато успея да прочета писмото й.

Отчупвам си малко от шоколада в калъфката и се подсилвам.

Главната улица е покрита с пресен сняг. От комина на Гаврилови излиза пушек. И козата на Маря е тук, пасе кората на ябълковото ми дръвче.

— Шшшш — викам аз. — Махай се оттам, глупаво животно!

Козата скача встрани. Маря застава на прозореца.

— Кой гони козата ми? — вика тя.

Имам чувството, че я виждам двойна. Току-що беше на прозореца, а вече търчи от вратата. Бяга към мен и едва ли не ме задушава в прегръдката си.

— Пусни ме — роптая аз. — Ще счупиш всичките ми кокали. Ох, вече не съм на осемдесет и две.

— Знаех си, че ще те пуснат — шепне тя. — През цялото време си го знаех.

— Откъде? Аз пък не го знаех.

— Трябва да останеш при мен, в твоята къща паяците са навсякъде.

— Искам сама да видя.

Обръщам се с гръб към Маря и с лице към моята къща. Тя все още е моята къща, това паяците също трябва да го разберат.