Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Скоро ще умра, чета в очите му. Наистина ли искаш да прекарам последните си дни в затвора?

Ставам, пристъпвам към решетката и удрям по нея.

Съдийката прекъсва речта си.

— Няма нужда да проточваме цялата тази работа — казвам аз. Старият ми глас се понася гъгнещ из съдебната зала.

Аркадий скача нервно. Правя му знак с ръка да си седне на мястото.

Съдийката поглежда надолу към мен. Има физиономията на касиерка от осемдесетте години. По пръстите си има големи пръстени. Това ме успокоява. Тази жена произхожда от свят, който още познавам. Може би е била някое от първите бебета, които бях изродила. Може би съм слагала шина на крака й. Може би съм установила смъртта на баба й. Толкова много хора минаха през ръцете ми във всичките ония години.

— Бабо Дуня? — пита тя и всички почват да се смеят. Тя се покашля и призовава към ред. — Извинете… Евдокия Анатолиевна. Не се ли чувствате добре?

Евдокия Анатолиевна е името, което е записано в паспорта ми. През залата минава шумолене.

— Добре съм — казвам аз. — Но искам нещо да кажа. Всички ние в този кафез сме или стари, или болни, или и двете. Никой не бива да бъде изтезаван по този начин, това е недостойно. Моля, ваше превъзходителство… за съжаление, не знам малкото и бащиното ви име. Не познавам тукашните порядки, затова моля за извинение, ако правя нещо не както трябва.

Съдийката поглежда към Аркадий. Аркадий поглежда към мен. Хората в униформи почват да си шепнат нещо. Следва поредица от движения и размяна на погледи. Внезапно усещам слабост и се хващам за решетката, за да не падна.

Всички ме гледат и никой не знае какво точно се е случило в онзи ден в Черново. Изобщо, с изключение на покойника, това знаят само двама души на този свят. И аз съм една от тях.

— Никой от вас не знае какво действително се е случило — казвам аз. — Извинете, че ви разбърквам реда. Но тук в клетката се намира един стогодишен мъж, а той не може дълго да стои прав. Затова ще ви разкажа как стоят нещата. Ще бъда много кратка. Ние сме последните обитатели на Черново. Покойникът, за когото тук става дума, искаше да се присъедини към нас. Беше довел малката си дъщеричка.

Ако преди това ми се струваше, че в залата цари тишина, значи се бях заблудила. Чак сега настана истинска тишина.

— Черново е прекрасно място — казвам аз. — Много добро място за нас. Ние никого не гоним. Но ако човек е още млад и здрав, по-скоро не бих го посъветвала да идва. Просто там не е за всеки. Който от желание за отмъщение води при нас малкото си дете, значи е лош човек. Всяко дете има нужда от майка си и от чист въздух.

Фиксирам белия нагръдник на съдийката. Трябва да се концентрирам. За кратко се замислям, че вероятно не знам английски.

— А сега ви моля да запишете следното показание. Аркадий, остави ме, аз съм възрастна жена и съвсем с ума си. Чуйте, ваше превъзходителство. Аз, баба Дуня от Черново, убих лошия мъж с една брадва и принудих останалите, заплашвайки ги с насилие, да му изкопаят дупка в градината. Те нямаха никаква възможност да ми се противопоставят. На това място настоявам, ваша милост, останалите да бъдат освободени, а аз да бъда наказана като единствен извършител на престъплението.

Скъпа моя внучко Лаура,

Надявам се, че ти, майка ти и разбира се, високо цененият от мен твой баща сте добре.

Използвам петнайсетминутната си почивка от работата, за да ти пиша, докато още е светло. Вероятно си видяла по телевизията, твоята баба сега е извършителка на тежко престъпление. Осъдена съм на три години лишаване от свобода заради убийство в състояние на афект.

Малко се срамувам да ти пиша, защото може би ти се срамуваш от мен. Но няма защо. Първо, съвестта ми е чиста. Аз само направих това, което трябваше да бъде направено. Второ, ти си добро момиче дори и да имаш такава щура баба.

Нося с мен снимката ти, на която си с червена фланелка. Тук нямам много неща, само най-необходимото. Често си мисля за хубавата ми къща в Черново. Сега ситуацията е такава, че все пак най-вероятно няма да умра в нея, както ми се искаше. Още не съм свикнала с тази мисъл. Повярвай ми, Лаура, в живота си съм видяла много неща. Но най-спокойните си години съм изкарала там.

Сега съм настанена в един лагер. Но и тук животът не е лош. Разбирам се с момичетата. Събуждат ни в шест и след умиването и закуската (грис) отиваме в шивашката работилница при машините. Шием калъфки за възглавници. На година имам право да получа шест колета, но аз не го написах отделно на майка ти, за да не дава пари на вятъра за мен.