Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Един от тях излиза напред, навежда се към мен и казва на висок глас, че президентът ни ме бил помилвал.

Нашият президент е добър човек. Малко прилича на Егор от добрите му години. Само дето Егор беше пачавра, а президентът е човек с желязна воля. Ако бях женена за такъв, бих изпитвала уважение към него. Той със сигурност не би се уплашил от Черново, не би се видял принуден да напусне селото, също като мен би зарязал обезщетението, безсмислените тестове на зрението и витамините, които жертвите на радиацията получават безплатно.

Тъй като сме чествали юбилей от приемането на конституцията, нашият президент помилвал много престъпници. Аз съм един от тях. Макар че моето престъпление е по-тежко от тези на много други, но вероятно се е размекнал заради възрастта ми. Може би е прочел за мен във вестника и си е помислил, че баба Дуня от Черново не бива да умре в затвора. Има меко сърце като всички велики мъже.

Само ми е жал за калъфката за възглавница, която бях започнала. Всяка от калъфките шия така, сякаш ще ми е последната, а тази остава недовършена и това ме измъчва. Карат ме да бързам, защото сега съм свободна. Но аз не съм подготвена за свободата. Не знам какво да направя. Да си прибера багажа, казват те. Значи прибирам си багажа.

Нямам много неща, облеклото е от затвора, сгъвам го внимателно. Непрекъснато някой наднича в стаята. Изсъсквам толкова не са ли виждали стара жена да си сгъва трите чифта долни гащи.

Оправям леглото и изтупвам тясната възглавница. Нещата си слагам в калъфката й и я завързвам.

Не съм изобщо изненадана, когато виждам Аркадий. Вероятно иска да дойде с мен и да контролира дали всичко става така както трябва, и никой да не ми навреди с нещо, както неотдавна, когато бяха сменили сместа ми за разреждане на кръвта с препарат за почистване на тоалетни.

Аркадий ме кара да бързам. На пресата било съобщено, че ще бъда освободена чак след три дни, за да мога да си тръгна на спокойствие оттук. Но първите скоро ще пристигнат, защото слуховете бързо се разпространяват. Той ме подкрепя, трудно ми е да вървя в крак с него. Пресичаме двора, аз искам да отида още веднъж в шивашката работилница, за да се сбогувам. Аркадий ме спира, сякаш в момента за него няма нищо по-важно от това да ме измъкне оттук възможно най-бързо. Младата ми съседка се затичва към мен и тиква в ръката ми навита на ролка бележка.

— Английските думи — прошепва тя. Аз я погалвам по нежната буза и й пожелавам още много здрави деца. После се обръщам към шивачницата. Жени в сиви затворнически дрехи стоят по прозорците. И изведнъж почват да ръкопляскат.

Ако бях ревливо същество, нямаше да мога изобщо да се съвзема. Слагам ръка на сърцето си. Те бяха почтени с мен.

Аркадий Сергеевич кара някаква малка мръсна кола. Донесъл ми е ново, малко по-дълго зимно палто и ръкавици, защото аз трябва да върна на затвора топлите си дрехи. Имам гузна съвест, задето криминално проявени хора като мен му пречат да печели добри пари. От мен той не получи нито рубла за работата си. Трябва да му дам нещо от събраното за Лаура в кутията за чай.

— В момента, в който пристигна, ще ти пратя пари.

— Сега по-добре побързайте, бабо Дуня — казва той и ми отваря вратата. И така, на стари години мен ме возят в частен автомобил.

Аркадий казва, че на летището можело да ми се купи всичко необходимо.

— Какво да ми се купи? Какво летище?

— Ще летите при дъщеря си в Германия. Всичко е уредено.

— Значи — казвам аз, — никъде няма да летя. Връщам се у дома.

Аркадий веднага ме разбира.

Малкият телевизор, който е закачен на предното стъкло на колата, за да му показва пътя, не знае къде е Черново.

— Градината ми със сигурност е цялата обрасла в бурени — казвам аз. — А не може ли да ме оставиш на автогарата?

— Дъщеря ви ще ме убие — отвръща Аркадий.

Той спира за кратко в Малиши, за да купи шоколад и бутилка вода. Никога досега чужд мъж не беше давал пари, за да ми вземе нещо за ядене.

— Ти си добро момче — казвам аз и прибирам покупките.

Той ме гледа. По-късно, докато кара, пак ме гледа. Би било жалко, ако точно сега претърпя катастрофа само защото той не се концентрира върху пътя.

Разпитвам го за живота и за работата му. Досега нямахме възможност да говорим за нищо друго, освен за брадвата в главата. Той отговаря предпазливо, сякаш всяка дума е стъпка в минно поле. После ми разказва, че след два месеца ще става баща.

— Поздравявам те от цялото си сърце! — казвам аз. — Детето сигурно е здраво, нали? Днес вече всичко може да се види.