Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

— Бъдете добри един към друг — казвам аз. Маря ме гледа с широко отворените си очи, като че ли произнасям „Проповедта на планината“. — Вече сте мъж и жена.

Усещам усиления пулс на Маря. При Сидоров нищо не усещам, кожата му е студена и суха. Отново из въздуха се понася същото очакване.

— Можеш ли да се сетиш? — шепна аз към Егор. — Можеш ли да се сетиш какво се правеше сега?

— Благослови ги — избоботва той в ухото ми. — И не забравяй целувката.

Това не може да го казва сериозно, мисля си аз, те са стари хора, пък и аз съм почтена жена. Но те продължават да ме гледат така, сякаш чакат да се случи нещо точно определено, и аз въздишам шумно.

— Желая ви щастие и… и… ви благославям — казвам аз, а очите на Маря засияват. — А ако непременно много желаете… искам да кажа… Сидоров, сега вече можеш да целунеш булката.

Досега никога не сме имали нещо такова като селска общност. Дори и поединично се нанесохме: първо аз, после дойдоха и останалите. Поздравявах ги с „добре дошли“, показвах им къщите и им отделях от моя разсад за домати. Но общност така и не станахме; всеки искаше да бъде оставен на спокойствие. Не се бяхме упражнявали как ли ще е, ако седнем заедно на една маса. Сега го правим.

В градината на Маря е скована дървена маса, покрита с няколко чаршафа. Отгоре й Леночка е посипала цветчета рози. Донесли сме съдини от цялото село. В средата на масата има димящ самовар, във водата плуват листа от мента. Чиния с пресни краставици и една чиния с кисели. Домати, нарязани на кръгчета. Пресни зелени подправки. Твърдо сварени яйца. Сладкиш с грис и череши, който аз съм изпекла. Две печени пилета, които Леночка беше жертвала и които всички ние гледахме така, сякаш всеки миг ще умрем от глад. И няколко бутилки малиново вино от барачката на Сидоров.

Не може да се твърди, че атмосферата не е напрегната. Но все пак има някакво настроение. Маря беше смъкнала завеската от косата си, цветята обаче още стоят, затъкнати в кичурите й. Бузите й са зачервени от горещината, виното и смущението. Противно на навиците си говори малко. Поглежда ту към един, ту към друг, от време на време погледът й се задържа по-дълго върху мен, сякаш иска да ми изпрати някакво послание.

Сидоров и Гаврилов са забили главите си един в друг и си шушнат нещо. Хващам се на бас, че си разказват мръсни вицове. Гаврилова се мръщи, но епизодично също избухва в гръмък смях. Петров е необичайно тих и без прекъсване гледа Леночка, като че ли я вижда за първи път. После двамата се приближават.

Покойният петел Константин скача в скута на Маря, но тя не го забелязва. Константин я клъвва по пухкавата ръка. От другата страна козата дъвче нощницата й.

Следя дали чашите са пълни, дали всички имат по нещо в чиниите си. И все ми се струва, че някой ни наблюдава. Ако бях вярваща, щях да кажа, че това е бог. Но бог беше забранен в нашата страна още като бях малка, и аз така и не успях да си го създам отново. В къщата на родителите ми нямаше икони и никой не се молеше. За разлика от много други, които през деветдесетте години се кръстиха, аз не го направих, защото намирах, че е много глупаво като възрастен човек на кръщене да се потапям в някакъв леген и да дишам острата миризма на тамяна. При това смятам, че Исус Христос е бил порядъчен човек въпреки всичко, което се разправя за него.

Отпивам глътка вино. Плодовата му сладост прикрива колко всъщност е силно то. Главата ми се замайва. Пред себе си виждам лицето на Егор. Сядай, казвам му. Прощавам ти.

— Какво бръщолевиш?

Маря се навежда над мен и ме поема в обятията си. Мирише на трева и пот. Моята Маря, за която се бях грижила, когато в продължение на цяла седмица беше лежала с висока температура на мекия си дюшек. Изразходвах последните си запаси от водка, за да я разтривам. Вонеше като дежурен лекар по Нова година. Когато й изби потта, я измих. Беше по-различно, отколкото при работата ми като помощна медицинска сестра. Човек може да е образован и да има опит, но пред едно такова тяло понякога застава изумен като дете.

В ухото ми прониква далечен тътен. Петелът Константин пляска с криле. Леночка се изпързулва от скута на Петров и очите й се изпълват със страх. Маря ме пуска. Ставам, слагам ръка на челото като козирка над очите си.

Облаци прах, които се носят към нас. Премигвам пак и този път успявам да видя, че това са синьо-белите автомобили на милицията. Друскат се по главната улица. Вратите на местата до шофьора се отварят едновременно, слизат въоръжени мъже в бели защитни костюми.