Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

— В конституцията няма забрана след определена възраст човек да не се жени.

— Но къде ще живеят?

— Защо питате мен, Лидия Илийнична? Не съм свекървата. Годениците имат на разположение достатъчно квадратни метри жилищна площ.

Изведнъж Гаврилова гръмко се разсмива и строгостта напуска лицето й.

— Ах, аз нямам нищо против. Така ще бъде отстранена от пътя ми.

Поглеждам я. Сещам се за похотливите думи на Маря, че Гаврилов можел да я изнасили. Маря не е от жените, които държат да бъдат нежно докосвани. А Гаврилова може да е всичко друго, само че не е глупава. Може би дори знае и немски.

— Бог да му е на помощ — казва тя и се усмихва със злорадство.

Малко по-късно пристига Петров и още преди да е влязъл в къщата, рецитира едно любовно стихотворение. И после още едно. При третото го прекъсвам:

— Какво искаш?

— Ще вдигаме сватба, а ако нещата продължават така, ще си имаме и наследници.

— Е, тогава наистина небето ще се сгромоляса върху земята.

— Не е ли прекрасно всичко това, бабо Дуня?

Отвръщам му с убийствен поглед. Не знам кое точно негово настроение повече ме напряга.

— Окей — казва той. — Ти не намираш, че това е чудесно. Ти ревнуваш.

— Аз не — казвам. — Но някои други в Черново сега ще спят по-спокойно.

Петров трябва да седне, защото силите са го напуснали. Кожата на лицето му е като восъчна и сякаш залепена върху черепа. Изглежда така, все едно ще се скъса, ако Петров се усмихне по-широко.

— Трябва да хапнеш нещо — казвам аз. — Иначе преждевременно ще останеш без сили.

— В Индия имало някакъв, който се хранел само със слънчевите лъчи.

Петров се изправя. След което прави няколко крачки и пада в леглото ми. Истината е, че не съм никак доволна, че леглото ми се е превърнало в комунална собственост, върху която всички, които случайно са наминали насам, без изобщо да попитат, се настаняват. Но ако изгоня Петров, той ще падне направо на земята. Прекалено много органи са му извадени, чудо на чудесата е, че той изобщо може да предизвиква толкова много неразбории.

— На сватбата със сигурност ще се разплача — провиква се той към мен от леглото ми, когато понечвам да изляза. — Всеки ден ставам все по-сантиментален, не забелязваш ли?

Това, което в Черново никога не бих заменила срещу течаща вода и телефонна линия, е времето. При нас време няма. Няма срокове и крайни дати. Всичките ни всекидневни дейности по същността си са вид игра. Ние уподобяваме това, което хората обикновено вършат. От нас никой нищо не очаква. Ние не сме длъжни нито сутрин да ставаме, нито вечер да си лягаме. Със същия успех бихме могли да го правим и по обратен ред. Пресъздаваме в игра деня, както децата с куклите си правят магазин и имитират живота.

В увлечението си ние забравяме, че все пак съществува и останалият свят, в който часовниците вървят по-бързо и където всички изпитват ужасен страх от земята, която ни изхранва. Този страх стои дълбоко в другите хора, а срещата с нас го изкарва на повърхността.

Преди седемнайсет години и половина набирах германския телефонен номер на Ирина, който с кода за държавата и за града ставаше много дълъг. Предишните месеци нямах връзка с нея. Не ми и пишеше. Предусещах, че това ще значи нещо, но не знаех какво точно. По онова време все още живеех в Малиши, редовно си купувах предплатена телефонна карта за пет минути говорене, нареждах се на опашката пред кабинката за международни разговори, изчаквах да се свържа и чувах съобщението на немски от телефонния секретар. Веднага затварях, твърдо убедена, че все някога Ирина ще вдигне слушалката и ще се обади. Ако се беше случило нещо действително лошо, все щях да разбера. Тя щеше да се погрижи.

И един ден тя действително вдигна телефона и рече:

— Мамо, добре, че се обаждаш. Имам да ти казвам нещо. Имаш внучка. Тя е на единайсет дни и е здрава. Казва се Лаура.

А аз попитах:

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна, аз я кръстих така.

— Нямам предвид името.

— Човек никога не може да е сигурен. Но преброих пръстчетата на ръцете и на краката — рече тя и се засмя.

Отзад се чу врещене. Все едно котка си беше заклещила опашката.

— Това е огромно щастие — казах аз. — Иди при дъщеря си. Друг път пак ще ти се обадя.

След което за известно време се отказах от обаждането по телефона. Знаех, че когато човек за първи път има бебе, не му остава много време за приказки. Изпратих на Ирина писмо, в което й разказвах спомените си от времето, когато самата тя беше бебе, и започнах да спестявам пари. Ирина ми отговори с писмо: Мамо, прощавай, че не ти казах предварително за бременността си. Но исках да изчакам раждането.