Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

За момент ме обзема ужас. Струва ми се, че Лаура е пристигнала при мен в Черново като призрак. Но се оказва, че това е от горещината и от старите ми кръвоносни съдове. Лаура си е вкъщи в Германия. На сигурно място е. В писмото си до Ирина не споменах, че и Лаура ми е писала. Всъщност аз не знам нищо за Лаура. Нещата, които Ирина ми пише, не издават що за човек в действителност е тя. Лаура стана първокласничка, Лаура е вече в пети клас, тази година Лаура ще се явява на матура. Това не ми казва абсолютно нищо.

Та аз дори не знам на какъв език ми е написала писмото и защо. Може да се нуждае от помощ, а аз няма как да се отзова. Това ми къса сърцето.

Истината за нея, която аз не познавам, застава сега до истината за Ирина, за която аз също мога само да се догаждам.

Че Ирина е добра и старателна, съм дълбоко убедена. На работа ходи с бяла престилка. На джоба й отпред е написано името й, което е немско. Фамилията на мъжа й. Имам една такава нейна снимка, виси до фотографиите на Лаура.

Ирина се конкурира с мъже, които имат много повече мускули. За разлика от мен тя е лекарка. Знам какво означава това. Моите началници бяха лекари. Те ми нареждаха какво да правя или се правеха, че ми нареждат, но най-често ми позволяваха да ги заместя, защото това им спестяваше много работа. Някои се месеха във всичко и искаха да диктуват всяка стъпка. Други се държаха така, сякаш знаят всичко. Трети пиеха водка в кабинета за прегледи или се заключваха в стаята на чистачките с някоя санитарка. Знаех всичко, но никога нищо не казах; в това време аз си вършех моята работа, както и тази на доктора и на санитарката, и това си беше много сериозно. На всичкото отгоре трябваше да внимавам да не накърня мъжката гордост.

Ирина ми беше казала, че нямала подобни грижи. Но аз не й вярвам.

Когато Ирина идва да ме види, не съм само аз най-важната. Една стара жена никога не е достатъчен повод за толкова дълго пътуване. Ирина придружава групи болни деца от нашия район, които отиват до Германия, разпределени в различни семейства, където остават три седмици на чист въздух и без радиация. Тя ги преглежда в болницата си и изпраща с тях придружители доброволци да ги заведат до зоологическата градина или басейна. Това е дъщеря ми. След три седмици биват изпращани обратно със слънчев загар и малко повечко тлъстинка по ребърцата.

Изваждам писмото на Лаура и се вглеждам в думите, но изобщо не мога да отгатна какво се крие зад тях.

По-късно излизам да се поразходя из селото, за да видя как е Петров. Нося две краставички и три праскови. Краставичките са от моята градина, прасковите откъснах от един запустял двор. Прасковата стои там изкривена и чепата, наведена от тежестта на плодовете. Изобщо тази година е много плодовита: кайсии, череши, ябълки — всички дървета раждат, както никога досега.

Сещам се за лаборантите, които пристигнаха в селото ни, за да вземат проби от почвата. Сидоров гордо им даде от гигантските си тиквички, Леночка им подаде през оградата яйца, Маря извика подигравателно: „Е, добре, ей сега ще стана и ще издоя козата си за вас, искате ли и нещо друго?“, а пък аз пуснах скритите зад маските образи в градината ми да си изберат каквото си щат. Първия път отворих буркан с консервирани гъби, тъй като исках да се отнеса към тях като към гости. Те боднаха с вилицата една гъба и я пуснаха в съд с капачка на винт. Доматите ми пипаха с гумени ръкавици. При следващите им посещения не посегнах към запасите си от рафта.

По скърцането на хамака разбирам, че Петров е все още от нашата страна на живота. Лежи там като огромен скакалец, тъмните му, изпъкнали очи гледат към мен. Приближавам и поставям плодовете в скута му.

Той махва с книгата, която държи в ръка.

— Чела ли си някога през живота си Кастанеда, бабо Дуня?

— Не.

Сядам на един стол с отрязана облегалка, който той е поставил в двора си, и скръствам ръце.

— Ти изобщо не си падаш много по четенето, нали?

— Моля?

— Исках да попитам дали в живота си си чела повечко, и предполагам, че не — извиква той, което не е нужно, тъй като го чувам отлично.

— У нас вкъщи нямаше книги. Може би списания. И справочници, за работата. Учебници по време на обучението ми. Всичките ги изпратих на Ирина, когато тя почна да учи медицина.

— Всичките? Нито един ли нямаш вече тук?

— Не, всички пратих.

— А ако сега ти се наложи да направиш някоя справка?

— Никакви справки не ми се налага повече да правя. Това, което ми трябва, си го знам.