Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Това са нещата, които ми минават през главата, когато си мисля за Ирина и Лаура.

Искам да напиша писмо на Ирина. Тя все се оплаква, че съм пишела прекалено малко. Знам, че в действителност не чака писмата ми. Но иска да ми даде чувството, че се интересува от мен. Освен това се страхува, че скучая, а пък едно дълго писмо би било кротко и смислено занимание. Изобщо не ми вярва, като й казвам, че не знам какво е скука. Тя е добра дъщеря и има нужда от потвърждение от моя страна, че се грижи добре за мен. Откакто Алексей се изнесе на другия край на света, тя ми е най-близката роднина, също и географски погледнато. Така че тя постоянно живее с гузна съвест.

И тъй, сядам на кухненската маса, изваждам карираната си ученическа тетрадка и една химикалка и започвам да пиша. Новата хартия на розички не докосвам, тя е за Лаура. Ирина не разбира от рози.

Мила ми дъще Ирина, пиша аз, мили ми зетко Роберт, моя единствена, любима внучко Лаура. Сърдечни поздрави от село Черново до Малиши от вашата баба Дуня. Как сте? Аз съм добре дори и когато се сетя, че вече не съм на осемдесет и две. Но за напредналата ми възраст всъщност съм си отлично. Особено доволна съм от туристическите сандали, които ти, Ирина, ми изпрати от Германия. Винаги си знаела как да ми вземеш най-точния размер. Откакто ги нося, краката ме болят много по-малко.

Тази седмица ходих до Малиши и си прибрах новите писма и колети. Сърдечни благодарности на всички ви. Особено високо оценявам този път ванилената захар, която употребявам много пестеливо, и лупата за четене. Но всъщност очите ми са още наред. Като бях на годините, на които си ти сега, Ирина, си мислех, че съвсем скоро ще ослепея. Това обаче още не се е случило.

Времето е лятно, още рано сутринта температурата е седемнайсет-осемнайсет градуса, а към обяд се качва над трийсет. Това невинаги е леко за понасяне, още повече че вечер спада само до двайсет и три градуса и чак на сутринта стига до вече споменатите седемнайсет градуса, които за мен са най-приятните.

Настроението в Черново е отлично. Често пия от кафето, което ти, Ирина, ми изпрати, заедно с моята най-близка съседка Маря. За нея вече няколко пъти съм ти разказвала. Тя не е особено умна жена, но пък е добродушна. По-млада е от мен.

Облягам се назад и се замислям. Усещам се задължена да разкажа на Ирина и нещо за вчера, но внимателно, че да не вземе отведнъж да се стресне.

Тази седмица се случи нещо необичайно. Дойдоха двама нови жители, които обаче не можаха да останат. Животът в Черново е много хубав, но не е подходящ за всеки.

Исках да кажа и нещо на Роберт. Никога не съм виждала мъжа на Ирина, но искам да изразя уважението си към него.

Знам, че като семейство имате много задължения. Лаура скоро ще завърши училище и ще стане на осемнайсет, а вие, Ирина и Роберт, работите много в болницата. Сигурна съм, че при изпълнение на служебните си задачи правите много за другите хора и че те са ви благодарни за това.

Ирина не разказва много за Роберт. От последния път, когато ми беше показала негова снимка, със сигурност са минали вече десет години. На снимката той беше с вече оплешивяваща глава и голям нос. Но за мъжа не е задължително да е красив. Егор беше красив, обаче пък да не би нещо да съм спечелила от красотата му?

Ирина, аз често си мисля за баща ти. И той си имаше своите грешки, но беше добър човек.

Знам, че понякога се тревожите за мен. Няма нужда. Справям се отлично и се чувствам добре. Надявам се, че се пазите.

Обръщам листа. От химикалката ми са останали следи и на чистата страница. Достатъчно неща написах. Ирина ще се успокои.

Достатъчно неща ви написах. Моля, извинете ме, че отнемам толкова много от времето ви.

Сърдечни поздрави от Черново, ваша баба Дуня.

Писмото трябва да стигне до пощата. Но аз нямам сили следващите дни още веднъж да ходя до Малиши. Трябва да си почина най-малко две седмици. Ако ме питате, това лято повече изобщо не бива да ходя в Малиши. Искам да си седя на пейката, да зяпам облаците и от време на време да си разменям някоя дума с Маря.

В действителност рядко сядам там. А ако пък седна, то веднага пак скоквам, за да помета къщата, да изтупам чергите, да изтъркам тенджерите с пясък и да отстраня ръждата от чайника. Плевелите са избуяли зелени и сочни, изтръгвам ги, а като се изправя, ми причернява пред очите. Не се плаша, просто изчаквам погледът ми пак да се проясни.

Чернилката пред очите ми се разнася и аз виждам сериозното лице на момиче със светлоруси коси. Любимата ми внучка Лаура, с която никога не съм се срещала и която ми беше написала писмо, което аз не можах да прочета.