Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Нямам представа дали изобщо някога разбраха, че това не е моето село. Опитах се да разговарям с тях, показвах им къщата и градината си, другите къщи, които тогава стояха празни. Това също беше грешка, трябваше да се дръпна от камерите и да им затворя вратата под носа. Но нали съм възпитана по друг начин и това тежи много повече от дългогодишния професионален опит като помощна медицинска сестра.

— Не биваше да им казваш, че обичаш тази страна — поучи ме по-късно Петров. — Това го тълкуват като провокация, като съзнателно омаловажаване на злополуката с реактора. Ще те намразят, задето се оставяш да бъдеш използвана.

— Да, тогава може би трябваше да им кажа, че наистина ми е безразлично дали ще умра един ден по-рано, или по-късно, така ли?

— Може би трябваше това да кажеш — отвръща Петров.

Писмото на Лаура гневно изгаря душата ми. Мъката е прекалено много, за да я понеса сама. Трябва да намеря начин да прочета писмото.

На другата сутрин седя на пейката пред къщата си с натежали крака и натежала глава. Котката се гали в мен. Тя упорито пълнее, честичко я виждам как улавя паяци и с кеф разваля паяжините им. Не бива да си мислим, че животните са по-добри от нас, хората. Котката скача на рамото ми и с грапавия си език ме ближе по ухото.

— Днес не ми харесваш — казва Маря.

Не съм я чула кога е дошла. Стои тук с едрото си тяло, широките нозе в износените си разкривени пантофи, с рошавата си златиста коса. Облечена е с мазния си халат, а отдолу е с изсивял от много пране комбинезон.

— Защо не се облечеш? — питам я строго.

— Че аз съм облечена.

— Ама тук живеят и други хора. Мъже. Не може да ходиш така.

— Искаш да кажеш, че Гаврилов би могъл да ме изнасили? Отдръпни се малко. — И тя ме изблъсква с огромните си задни части към края на пейката.

— Сидоров ми поиска ръката — казва тя, без да ме погледне.

— Да ти е честито.

— Казах, че трябва да си помисля.

— Защо караш почтения човек да чака?

— Такива неща не бива да се решават с лека ръка.

Кимвам в знак на съгласие и си оправям забрадката. От горещото й тяло, което се е допряло до мен, по лявата ми половина започва да се стича пот.

— От известно време вече съм без мъж — продължава Маря и ме поглежда отстрани, като че очаква да реагирам.

— Ако имаш мъж, това не означава, че ще си по-малко самотна. И освен това ще трябва да се грижиш за него.

Тя изсвирва през зъби като ученик.

— Ще ми се разсърдиш ли, ако кажа „да“?

Ребрата все още ме болят, така че не мога да се извърна към нея.

— Че защо да ти се сърдя? Радвам се за теб.

— Ах, и аз не знам. — Тя хваща подгъва на избелелия си от пране комбинезон и си избърсва носа. — Има достатъчно причини, за да си ми сърдита.

— Напротив. Той е дъртак, но в сърцето си е благороден човек. Ти си хубава жена. Ще бъдете чудесна двойка.

С ъгълчето на окото си забелязвам как тя се изчервява.

През нощта сънувам, че котката ми се жени за мъртвия петел Константин.

Новините бързо се разпространяват, пък на село още повече. При нас е достатъчно само да си помислиш нещо, и съседът ти вече го знае. Първи на прага ми се появява Сидоров.

— Да ти е честито — казвам аз предпазливо, тъй като нещо в мен все още се противи да вярва в това развитие на събитията.

— Благодаря ти. — Той се опитва да ми целуне ръката, но аз си я измъквам от неговата и му казвам да запази галантността си за своята годеница.

Той започва да ми изнася някаква дълга реч, обърква се, смутено спира и тръгва пак отначало. Слушам напрегнато. По някое време схващам, че се тревожи за изпълнението на брачните си задължения.

— Да се беше сетил по-рано — казвам безмилостно аз. Той мига. Чак жал да ти стане, но възрастните мъже, които искат да си вземат млади жени, трябва преди това добре да си помислят на какво могат да разчитат.

— Но аз нали исках теб — изтръгва се от него, обаче аз нямам желание да говорим по този въпрос, струва ми се, че не е почтено спрямо Маря.

Той си тръгва, превил гръб повече, отколкото друг път. Мога да се обзаложа, че заешкото му сърце галопира като пощуряло.

Следващият, който идва, каква изненада, е Гаврилова. Настанява се на трикракото ми столче и казва, че била подучила нещичко. Начинът й да говори със заобикалки ме напряга.

— Правилно сте чули — казвам. — В Черново скоро ще празнуваме сватба.

— Но това не е ли някак неморално?

— Младоженците са пълнолетни.

— Точно възрастта е тази, която изглежда смущаваща.