Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

— Странно. При мен е точно обратното. — Той хвърля книгата небрежно на земята. — И никога ли не ти доскучава без книги?

— На мен никога не ми доскучава. Винаги имам нещо за правене.

— Ти си истинско чудо, бабо Дуня.

Нищо не казвам.

— Чувала ли си някога нещо за интернет?

— Чувала съм. — Не лъжа, наистина съм чувала. — Но не съм виждала.

— Че къде? Ние тук живеем в каменната ера. Но затова пък има призрачен телефон, който веднъж в годината проработва, и никой не може да обясни как така.

— Не можеш да обясниш всичко в този живот.

— Казано от всекиго другиго, това изречение би звучало ужасно банално.

Ето така говори Петров. Той е човек, който има нужда от книгите, както алкохоликът от водка. Ако няма нищо за четене, става нетърпим. А той все няма какво да чете. Черново няма Национална библиотека, а той вече е изгълтал с кориците всичко тук чак до упътванията за употреба на разни уреди, които са по-стари дори и от него.

— Дали телефонът ще проработи, когато и аз се докарам дотам? Или Маря ще изкопае дупка и за мен?

— Ще поживеем, ще видим как ще е.

— Теб нищо не може да те извади от равновесие, нали, бабо Дуня?

Нищо не отговарям. Писмото на Лаура изгаря кожата ми. Вече ми е направило рана. Петров ме поглежда внимателно.

— Понякога разказваш за дъщеря си, но защо никога не казваш нищо за сина си?

— Той е много по-далече. В Америка.

— Америка е голяма. Къде по-точно?

— На брега на океана. Там е топло и растат портокали.

— Флорида? Или Калифорния?

— Не знам.

— Защо той никога не ти пише?

— Винаги ми изпраща картичка за Коледа. За американската Коледа. Той не обича жени.

На Петров му трябва само половин секунда, за да го смели.

— И затова си го отблъснала?

— Никого не съм отблъснала. Но е добре така, дето вече не е тука.

— Липсва ли ти? — Той ме поглежда, сякаш ме изучава.

Свеждам поглед към земята. В двора на Петров почвата е по-песъчлива, отколкото на друго място. Гълта много вода. Гласът на Петров е като шумолене на вятъра. Разказва, че къде ли не е ходил. Че веднъж дори е живял в Америка, в Ню Йорк и в Калифорния. Че е обиколил света. Че имало хора, които не само че не ядели месо, но и никакво мляко и яйца и които не си купували кожени обувки заради животните. Това са неща, които той непрекъснато повтаря и които аз знам. Върти едно и също като развалена грамофонна плоча. Но все още си е жив и отхапва половината от краставицата, която му донесох.

— Тогава значи знаеш английски, Петров.

— Разбира се, че знам английски.

Писмото на Лаура се разтреперва под ръкава ми.

— А знаеш ли и други езици?

— Знам.

Бих могла просто да го попитам. Не че имам нещо срещу Петров. Но му нямам доверие, както въобще на никого нямам доверие.

— Какво си мислиш? — пита той и посяга към прасковата.

— Мисля си, че си съвсем различен от мен.

— Когато теб някой ден няма да те има вече, бабо Дуня, Черново ще изчезне.

— Това не го вярвам.

Той изплюва костилката на прасковата и проследява с очи полета й.

— Мислиш ли, че от тази костилка ще поникне нова праскова?

— Не. Прасковите се размножават повече чрез присаждане на калем.

— Искам да кажа дали този район някога ще забрави какво му сториха? След сто, след двеста години? Дали тук някога ще живеят хора, които да са щастливи и безгрижни? Както преди?

— Какво изобщо знаеш за това как е било тука по-рано?

Възможно е в момента да гледа малко обидено. Той е единственият тук, който така говори, и според мен това не е хубаво. Това е някаква рецитация от написаното по вестниците и няма нищо общо с Черново.

— Благодаря за краставиците и прасковите — вика той подире ми, когато вече съм си тръгнала.

Установявам, че за да се прибера по главната улица, ми трябват няколко минути повече от обикновено. Когато минавам покрай градината с гроба, виждам как някой е поръсил листенца от роза върху затрупаното с пръст място.

Скръбта ме напада без предупреждение и както винаги, по никое време. Грижите се сгъстяват зад челото ми и вече не мога да мисля ясно. Това са моменти, които ме връщат назад към живот, който вече нямам. Разговорите с Петров винаги са отличен повод. Той поставя въпроси, които целят право в сърцето и на които нямам отговор.

Първата година в Черново ми задаваха много въпроси. Най-трудните идваха от Ирина. Най-безсмислените — от журналистите. Те ме преследваха на всяка крачка, опаковани като астронавти в предпазните си костюми. „Бабо Дуня — викаха те един през друг, — какъв знак искате да дадете с постъпката си? Как възнамерявате да оцелеете там, където вече не е възможен живот? Ще позволите ли вашите роднините да ви идват на гости? Какви са кръвните ви показатели? Проверявали ли сте си щитовидната жлеза? На кого ще позволите да се засели във вашето село?“