Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Отново се чувствам така, сякаш съм на трийсет и се налага с всичко сама да се справям. Сутрин ставам в пет, доя кравата, пилешка супа на печката, после каша, и двете покрити с кожух, че да не изстинат. Събирам яйцата от курника и сварявам част от тях за обедната почивка. Събуждам Ирина, която се прозява и мрънка. Събуждам Алексей, което става по-бързо и по-лесно, той подскача като зайче из къщата и е трудно да го хванеш. Поднасям им купичките с каша и внимавам всичко да си изядат. Училищните им раници не проверявам, за това не стига времето. Давам им точно пари за закуска в училище и нареждам на Ирина по-късно да стопли пилешката супа за себе си и за брат си. Нямам и четвърт секунда време да гледам подире им, когато хукват надолу по улицата.

Завивам две от твърдо сварените яйца в салфетка и ги слагам в чантата си. Тичам към автобусната спирка, при което единият ми ток се отлепва. На бърза ръка събувам другата обувка и отлепвам и здравия ток. В минибуса до Малиши стоя права; една неумита мишница ми препречва погледа, но пък аз упражнявам медицинска професия и в течение на деня ще се сблъсквам с още по-неприятни миризми. Пристигам в градската Спешна помощ и си обличам бялата престилка. От тук насетне съм машина, която превързва рани, изважда тресчици, слага шини на счупени крака, утешава някое повръщащо дете и опъва сантиметъра около корема на една бременна. Докторът твърди, че щели да бъдат близнаци, а пък аз споря с него, тъй като подозирам, че няма да е в този случай. При раждането детето ще тежи почти пет килограма, момче ще е.

В обедната почивка изяждам сварените яйца с парче хляб и пия квас, който докторът е донесъл в пластмасова кутия от уличните продавачи. Мисля си за Ирина и Алексей и се питам дали днес съм направила всичко както трябва. Не мога да им се обадя, защото у дома нямаме телефон. Сложени сме в списъка на чакащите, но няма изглед това да стане в следващите пет години. Но пък децата знаят как да ме намерят на работа и аз всеки път потръпвам, когато тук звънне телефонът. Апаратът беше подобен като този на Сидоров и бих дала да ми отрежат пръст, за да си имаме един такъв вкъщи.

Измивам ръцете си в тоалетната и си слагам червило. От огледалото ме гледа една изморена жена с подпухнали клепачи. Чувствам се прастара, пък и така изглеждам. От три дни не съм виждала Егор и нямам понятие къде се е затрил. Събувам си обувките, сядам на тоалетната чиния и правя упражнения за вените на краката, както бях прочела в Крестьянка.

Когато отново ми остава време да се погледна, вече е десет часът вечерта. Децата спят гръб до гръб в голямото легло, а аз измъквам от раниците тетрадките им и проверявам домашните. Чиниите са измити, чорапите закърпени. Нямам никакъв талант за вършене на домакинска работа, но се старая. Отивам в кухнята и пия чаша вода от чешмата. Водата е със солен вкус, защото сълзите ми капят в нея. Аз съм просто жена като милиони други и въпреки това така нещастна — аз, глупачката.

— Кажи ми що да сторя — говори ми Петров и ме откъсва от спомените. — Изпълнен съм с огромно желание за най-различни деяния. — За доказателство той вдига слабичките си ръчички нагоре и свива дланите си в кокалести юмруци. — Дали да не го изгорим, както постъпват индийците?

— Откъде главата ти се е задръстила с такива глупости? — Успял е веднага да ме оживи, обаче аз съумявам да прикрия вълнението си. — Никой няма да дойде, за да го прибере. Трябва да му изкопаем гроб.

— Нямаме квалификацията. Но аз съм с теб. — Той се отдалечава, но после се връща с една лопата, която подозрително прилича на лопатата на Гаврилови.

Изчакваме, докато слънце спира така ужасно да пари, и почваме. Това означава, че Петров почна да копае. Надценил се е. След всяко замахване спира за няколко секунди, за да си поеме въздух, а след пет замахвания трябва да седне за няколко минути. Но не се отказва и продължава. Мъж е, следователно аз не мога нищо да му кажа. Нося му гореща вода с мента.

— Бих предпочел кока-кола с лед — стене той, подпрян на лопатата.

— На тая горещина студената химия ще те убие — казвам аз.

От време на време той ляга и разпуска в тревата, тогава аз хващам лопатата, без да обръщам внимание на болките в ребрата. Изненадана съм колко е тежка. Стряскам се от факта, че съм по-слаба от залитащия Петров, но не задълбавам с мислите си в тази посока. Лъскавата червеникавокафява почва се струпва на малки купчинки, подобни на къртичините.