Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Когато децата ми бяха малки, още нямаше дълги по метър миришещи лепенки от турските дъвки, които за първи път подуших през деветдесетте, преди да се върна в Черново. В селото нямаше турски дъвки, нямаше менте парфюми „Шанел“, нямаше менте коняк, нямаше силно гримирани физиономии на млади момичета, нямаше прани дънки и силна музика. В Черново бяхме само аз и тишината. Няколко месеца по-късно пристигна Сидоров, а после една след друга почнаха да светват лампите и в останалите къщи.

От спомена устата ми пак се изпълни с лепкава слюнка. Страшно много обичах сладко, но с времето само от мисълта за шоколад взе да ми се повдига. Предпочитам да ям цариградското грозде от градината си вместо бонбоните със сметанов пълнеж. Това е от възрастта и панкреаса. Измъквам от чантата си малко шише със завиваща се запушалка и отпивам глътка кладенчова вода.

Седя на пейката, фабриката е зад гърба ми, и гледам към сухия, пожълтял от летните горещини пейзаж. Нивите от десетилетия вече не се обработват, но структурата им се е запазила. Тук-там към небето стърчат отделни житни растения, които година след година сами се разсяват. Ако човек отиде по-навътре в полята, ще открие и царевица, цвекло и картофи. Над тях растат дебели зелени бурени, широколистни растения с лек виолетов оттенък, чието име не зная, тъй като в младостта ми ги нямаше.

Къщичката на спирката е боядисана в зелено и е чиста. Никой не пътува толкова надалеч, за да мърси. Районът внушава страх. Фабриката е на място, което мнозина определят като „зона на смъртта“. Черново е още по-навътре в нея. Последната спирка е границата. По-рано тук стоеше войник с автомат и си умираше от скука. Сега вече границата не се пази. В Украйна разиграват истинска драма с тяхната зона, имат бодлива тел и караулки. Това ми беше разказал Петров. Изобщо все по-малко разбирам какво се случва там, зад границата.

Всички ние в Черново знаем, че автобусът няма да пътува още дълго. Нямаме представа какво ще правим, като спре. Може би тогава ще се намери някой, който да ни носи от Малиши неща, които тук не можем сами да си отглеждаме. Петров вече се беше опитал уж нещо да организира, но никой не се беше отзовал. За останалите хора ние сме страшни. Те най-вероятно вярват, че зоната на смъртта спазва границите, които хората са начертали на картите.

Всеки път си е истинска радост, когато автобусът се появи.

Налагаше се да почакам почти час, имах време на спокойствие да подишам чистия въздух и да подредя мислите си. Няколкото километра от селото до спирката на моята възраст вече не са просто разходка. На връщане чантата ми ще е пълна и пътят ще стане още по-дълъг.

Шофьорът пътува по този маршрут от пет години. Казва се Борис и преди половин година му се роди внук. Внимателно питам как е бебето. Това са деликатни въпроси и не бих искала никого да нараня. Борис отговаря с дрезгав глас, че момчето било много лакомо и доста растяло.

Отдъхвам си.

Той поема точно преброените монети от ръката ми. Транспортното предприятие от трийсет години не е увеличавало цената на билетите. В Малиши за тия пари вече не можеш да си купиш и чаша вода. За мен това е добре, защото и моята пенсия не е станала по-голяма.

Сядам на първата седалка, че да си говоря с Борис. Има голям тумбак и отпуснати напред рамене, пък и нещо в израза на лицето му никак не ми харесва. Още като бях помощна медицинска сестра, често ме викаха при мъже като него, които лежаха с инфаркт до поточната линия или в гаража.

Към час ще пътуваме заедно. Пътят е неравен, камъчета хвърчат изпод гумите, които с мъка се въртят по неасфалтираната улица. Малкият автобус трещи, а под огледалото за обратно виждане се клатушка флагче на футболен отбор.

Гледам през прозореца, над полята кръжат соколи, между дърветата забелязвам сърна и после заек. Струва ми се, като че ли животните са превзели областта само за себе си. На път за града минаваме през две изоставени села, на главната улица седи котка и си ближе лапите.

Борис разказва какво е гледал по телевизията. Много политика в Украйна, в Русия и в Америка. Не го слушам особено внимателно. Политиката, разбира се, е важна, но все пак човек сам трябва да си натори картофите, ако му се иска понякога да хапва картофено пюре.

Най-важното е да няма война. Но затова ще се погрижи президентът ни. Понякога се чувствам неудобно при мисълта, че междувременно Ирина се е снабдила с германски паспорт.

От друскането в автобуса старите ми кокали почват да вибрират, имам чувството, че чувам и тяхното дрънчене. От време на време за кратичко задрямвам. Когато си отварям очите, вече сме насред града. Борис се промъква измежду мръсните тенекиени сандъци на автогарата и се отправя към едно по-задно място за паркиране.