Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Разрязвам плика с ножа. Вече знаех, че вътре няма да има снимки на Лаура, тъй като пликът е тънък и на пипане е мек. Отвътре излиза един лист.

Приближавам се до лампата, вдигам очилата на челото. Сърцето ми бие. Всъщност аз имам спокойно, уравновесено сърце. Но като почна да чета писмата от Германия, то бърза да стигне до онова място, на което се разбира, че всички са живи и здрави и че поне в това писмо няма да има лоши новини.

Този път трябваше няколко пъти да тичам напред-назад и въпреки това нищо не разбрах, а в края сърцето ми хлопа още по-силно. Подписано е с името Лаура. Но не е на руски. Ако нямах опита от предишната си работа, не бих могла да разчета този почерк. Някои лекари пишат диагнозите с латински букви, а не на кирилица.

До сутринта лежа будна и се опитвам да успокоя сърцето си. Безпокойството не ме напуска. Чувам собственото си дишане, дишам тежко и със свирукане.

Не се страхувам от смъртта. Но в такива моменти, когато спокойствието ме напусне, отново се сещам какво е това да се страхувам. Не за децата, а за самата мен. Глупаво е да се вкопчиш в тяло, което вече е преживяло всичко. Но тези секунди ми показват, че още не съм готова, както съм си мислила. Все още има неща, които трябва да се уредят. Думи, които трябва да бъдат написани. Когато вече ме няма, Ирина и Алексей не бива да се почувстват по-натоварени, отколкото е необходимо.

Подреждам в главата си нещата, които непременно трябва да направя, докато усетя, че съм по-добре подготвена. Това малко ме успокоява. Дори се отказвам да ходя до Маря и да я помоля за валериан. Ако Константин беше жив, сега щеше да кукурига. Но на оградата продължава да седи само духът му и да гледа укоризнено към мен.

Обличам си плетената жилетка, пъхвам писмото на Лаура в ръкава и взимам едно пакетче кафе от Ирининия колет и торбичката с лекарства за Маря от пазарската ми чанта. Писмата на Ирина, които бях взела предния ден, лежат отворени на масата. Противно на навиците си на разсъмване бързо ги прочетох едно след друго. Обичайното — времето, работата, Европейският съюз. Никакво обяснение, никакъв намек какво би могла да ми е написала Лаура.

Минавам с целия си багаж покрай Константин. Междувременно е станало осем часът сутринта. Маря седи в леглото си будна, но в лошо настроение, зад гърба й планина от възглавници, на коленете — пухена завивка. Оглеждам се за козата. Вероятно пасе зад къщата.

— Болна ли си? — Вадя нещата, които съм донесла.

— Ти да не би да си здрава? — Маря обаче няма как повече да хленчи, след като вижда новите опаковки с чуждите думи върху тях. Добре, че тук нямаме обхват. Ако можеше да гледа и цялата програма на телевизията, със сигурност щеше спешно да поиска всички медикаменти, които се показват в рекламите на лекарства.

Изчиствам едно медно джезве за кафе, което откривам сред тенджерите на Маря. После изброявам лъжиците кафе, сипвам вода от тубата и разбърквам основно. Запалвам печката и хванала дългата дръжка, изчаквам съдържанието бавно да се сгрее. Пяната се надига, изгребвам я и я разпределям в две малки чашки. Първо пяната, след това черното кафе. Ръката ми малко трепери, докато сипвам. Кафето изглежда красиво в чашката, повърхността му е украсена с връхче отгоре.

Маря отпива и се опарва. Ругае, било така горчиво, че мъртвите можело да възкреси. На мен ми стига, ако най-сетне стане от леглото. Още предната вечер е сплела на две плитки русата си коса. След нощните часове те са се охлабили и косата й пада на отделни светли кичури. Забелязвам, че Маря почти няма бели коси.

— Как беше в града? — пита тя.

— Както винаги — отвръщам аз. Макар че не беше точно така. При нас времето е спряло, но градът се променя непрекъснато. Малиши умира. Други градове се променят, за да оцелеят, но за Малиши това не важи.

Писмото на Лаура шумоли в ръкава ми. Всъщност исках да разкажа на Маря за него, но не можех да се реша. Лаура е толкова дълбоко в мен, че не успявам да говоря за нея. Струва ми се, че все едно трябва да обърна с хастара навън вътрешностите си.

— Много си странна днес — казва Маря и слага в кафето си няколко бучки захар.

Ставам от стола, време ми е да си ходя.

— Хе, хе — казва тя и ме хваща за полата с меката си бяла ръка. — Остани още малко.

— Знаеш ли немски, Маря?

— Това пък отде ти дойде наум?

Разбира се, че не знае. Най-вероятно дори няма да разпознае езика, ако види нещо написано на него.

— Би ли могла да различиш немски от английски, Маря?