Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Паркът е тих като гробище, само на полянката двама млади се прегръщат. Премествам се да не би да ги смутя, и почвам да си вея с едно списание, което току-що бях купила от една будка за Маря. То е от ония чуждестранни списания, които вече почнаха да излизат и на руски. Страниците блестят, има много фотографии на слаби жени в разкошни дрехи. На последните страници са рецептите, но на мен са ми много странни. Не знам какво е тахан, а и не съм чувала за ризото. Познавам само оризова каша с ябълки, може би това е чуждата дума за същото.

Щом като се почувствах отпочинала, ставам и пак тръгвам. Останалото време, в което трябва да чакам, запълвам с пазаруване. Купувам сметана, която не се разваля дори и в горещината, сирене, една химикалка и хартия за писма с розички. Искам да пиша на Лаура. Купувам сол и пет лимона. Виждам пластмасови кутийки с безцветни гъби, на които пише „вносни култивирани гъби“, думата „вносни“ е написана с големи печатни букви и така е подчертана.

Купувам три банана, единия веднага го изяждам. Бананите са игра за сетивата, те са прекалено сладки, но пък са меки и добри за дъвчене. Кората прибирам, докато намеря кошче за боклук.

В аптеката поглеждам към списъка с лекарства, който ми е дала Маря, и чакам, докато ми донесат едното или другото от етажерките. Което намирам за пълна глупост, не купувам. После погледът ми пада върху различните болкоуспокояващи и взимам една голяма опаковка, само така, за всеки случай.

Чантата ми постепенно се напълва. За себе си съм взела малко неща. Това е добре, защото ще останат повече пари за Лаура. Връщам се обратно в пощата и виждам, че табелката я няма.

Пощенската кутия на Маря е празна. Няма да й го кажа, а ще твърдя, че и този път са били много строги и не са искали да ми дадат нейната поща, тъй като не съм упълномощена. В моята кутия има три пакетчета и пет писма. Подреждам всичко много грижовно да не би нещо да се подгъне. Късно е, въздухът мирише на пушек, трябва да тръгвам обратно към автогарата.

Светло е още, когато пристигам в село. Летните нощи са дълги и безпощадни, из въздуха, дори и у нас, се носи трепкащо безпокойство. На главната улица е пусто. Вратата на Сидоров зяпа отворена. Зад прозореца на Маря нещо се движи. Напоследък тя спи зле. Затова гълта шарени хапчета, от които на сутринта се събужда късно и после гледа наоколо със стъклени очи.

Петров лежи с книга в ръка в хамака си, а Гаврилови седят пред къщата си и играят шах.

Аз също трябва да седна. Градът изпива и последните сили на човек. След като оставих у дома покупките си, се настанявам отвън на пейката.

Събувам туристическите си сандали, които изведнъж са ми станали тесни, и едва потискам стенанието.

Навивам надолу вълнените чорапи, краката ми се показват голи. Ако събера всичкото време, в което тези крака са танцували, ще се получи най-много една година. Ако пък преброя всичките танцувални стъпки, ще се получат километри. Сега имам мазоли и кокоши тръни, а ноктите са жълти и изкривени.

Слагам си краката в кофа с леденостудена вода от кладенеца. Под водата изглеждат подпухнали. Студът се изкатерва от долу нагоре по прасците ми, освежава старите вени и отпуснатите мускули.

Измъквам си краката и стъпвам върху една хавлиена кърпа. Много бих искала да избърша пръстите си един по един, но не мога да стигна до тях.

Тръгвам боса из къщи, дъските на пода са топли и изметени. Запалвам лампата в кухнята и слагам вода за чай. Изяждам с една бисквитка и с чепка червено френско грозде малкото парче сирене, което купих в Малиши. Не мога да си обясня как съм изкарала годините, през които след реактора живях в града, без да се сгромолясам от изтощение. Може би работата ми даваше сили. Знаех, че в държавната болница имаха нужда от всеки чифт ръце, и затова не се пенсионирах. Вече отивах към седемдесет, когато обърнах гръб не само на болницата, но и на града завинаги.

Преди да си легна, отварям едно от писмата. Разпечатването на писмата от Ирина не е нещо, което мога да свърша бързо и между другото. Трябва да седна, трябва да разполагам с време, главата ми трябва да е свободна. Не искам да бъда смущавана от похлопване на вратата. Всъщност сега е идеален момент и аз взимам писмото, което е било изпратено последно. Но нещо е по-различно от обикновено. Пликът е бял, под чуждоземния печат са моето име и адресът на пощенската кутия, но не са изписани от прецизната хирургическа ръка на Ирина, която не прави никакви заврънкулки и е съвсем точна като мъжки почерк. Тези букви тук са закръглени и сладки.