Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

— Не искам мед — отвръща той. — Не ям мед, защото се прави от повръщаното на пчелите. Донеси ми някоя добра вест.

Винаги си е такъв.

На сутринта ставам преди пет часа. Духът на петела на Маря седи на оградата и ме гледа укоризнено, но поне е тих. Махвам му и се подготвям за пътуването до града. Откакто имам туристическите сандали, преди дълго вървене не се налага да си мажа с крем краката, толкова удобни са тия обувки. Обличам чиста блуза и старата пола, която се оказва малко по-широчка, очевидно съм отслабнала. Измъквам парите изпод нареденото бельо в шкафа и ги слагам в портмонето, а портмонето пъхвам в сутиена си.

Няма нужда да си записвам на бележка покупките, помня всичко. Нарязвам на парчета една току-що откъсната от градината краставичка и я слагам в пластмасовата кутия, в която преди година Ирина ми беше изпратила кламери. Нямам представа какво да правя с тях, но кутийката е практична. Не посолявам краставицата, за да не си пусне водата по пътя. От домашния ми хляб са останали няколко филийки, които изсуших на слънцето и си направих сухар, взимам ги и тях. Яденето, което мога да си купя в града, не ми понася.

Пътят е дълъг и знам, че вечерта чистите ми чорапи ще са целите в прах в туристическите сандали. Преди една година ми трябваха час и половина до спирката, сега са над два. Преди две години пътувах с велосипеда, но сега ми е прекалено неустойчив. Гаврилови пътуват винаги с велосипеди, но никога не питат дали някой иска да му донесат нещо. Това вероятно се дължи на факта, че единствени те са двама и не могат да си представят какво е това да си сам.

Сещам се за Егор и за това как навремето се оженихме. Беше голяма сватба, цялото село се весели. Аз имах една тъничка брачна халка, а той нямаше, защото искахме да спестяваме за детето, което растеше в корема ми. На моите трийсет и една години аз си бях вече презряла булка. Отначало нямах никакво намерение да кажа на Егор „да“. Три години се срещахме, преди детето да се настани в мен и да ни изненада и двамата. Вече дори смятах, че не мога да забременявам. И тъй като знаех, че възрастните първескини често си имат проблеми и раждат болни деца, бременността за мен беше истинско чудо.

След гражданското, когато всички вече бяха яли и пили, аз събух обувките си у нас в двора и танцувах. Мъжете запяха, подсвирваха и викаха един през друг. Егор ме издърпа от центъра, притисна ме в един ъгъл и рече от сега нататък никога да не съм си събувала обувките. Държеше се така, сякаш иска да стъпи с тежките си ботуши върху голите ми пръсти. Тогава разбрах, че съм направила грешка.

Не се сърдя на Егор; по онова време повечето мъже бяха такива. Грешката не беше, че съм избрала неподходящ. Грешката беше, че изобщо съм се съгласила да се женя. Можех сама да си отгледам Ирина и Алексей и никой никога нямаше да ми нарежда какво да правя с краката си.

Спирката се нарича „Бившата фабрика „Златен заек“ и е крайна за линия сто четирийсет и седем, която отива до Малиши. Фабриката е на няколкостотин метра от козирката на спирката. Представлява изоставена тухлена сграда със стърчащи кули. Стъклата на прозорците са изпочупени. Когато погледнеш вътре, виждаш ръждясали машини, застинали във вечен сън.

Много добре си спомням колко много хора по-рано пристигаха в тази фабрика с автобуса или на колело от Черново и съседните села, за да застанат покрай поточната линия. Бонбоните им бяха много хубави: тъмна, разтапяща се шоколадова обвивка, вътре пълнеж с малки парченца ядки, всичко това завито в съвсем тънка хартия, отгоре със станиол, а след това още една хартия, на която имаше нарисувана зайка с много зайчета наоколо. За Нова година най-добрите работници получаваха специална подборка бонбони, сложени в огромна кутия. Още при мисълта за пълнежа устата ми се изпълваше със слюнка: желе, коняк, сметанови трюфели.

На големите празници купувах на Ирина и Алексей по шепа бонбони, а пък веднъж пациент, който ръководеше нощните смени във фабриката, ми подари една от онези новогодишни кутии. Вероятно беше получил две. Голямо щастие си беше.

Отворихме я, както се полагаше, след като часовникът беше отброил дванайсетте си удара. Разделихме съдържанието й на три — Егор не ядеше бонбони. Количеството стигна за три месеца. Събирахме и опаковките: от станиола майсторяхме украса за новогодишната елха следващата година, а хартията със зайците поставяхме да се изправи между кориците на книгите и я пазехме като съкровище. Децата я разменяха срещу други хартии от бонбони с мечета и лисици и червенобузи момиченца с плитки.