Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Пъхам вътре една лъжица, понасям чинията с пилешка супа през улицата, германските туристически сандали вдигат прахоляк по пътя. Викам високо от портата на Петров и тъй като той не отговаря, влизам направо. Още е жив, идва откъм живия плет, затваряйки си дюкяна на панталона. На колана му е закачена малка брадва с ръждясало острие. Под лявата му мишница e залепнало пожълтяло книжле, което кой знае в коя изоставена къща е открил. Първите месеци изнервяше цяло Черново, като хлопаше по вратите на хората и питаше дали имат нещо за четене — беше пристигнал само с една чанта с бельо и бележник в нея.

— Добре дошла, бабо Дуня — казва той. — Не си падам по градинарството, а тези къпини просто ме довършват. — И той ми показва изподраните си ръце, а аз клатя съжалително глава.

— Какво ново пишат в Крестьянка? — осведомява се той.

Кожата му е така прозрачна, че се чудя дали пък междувременно не се е превърнал в призрак.

— Трябва да хапнеш нещо — казвам аз. — Иначе ще останеш съвсем без сили.

Той подушва в посока към чинията.

— Старият петел на приятелката ти?

Струва ми се, че макар и да изглежда толкова прозрачен, устата му се изпълва със слюнки.

— Значи затова най-сетне настана тишина — казва той и подушва още веднъж.

— Яж.

— Това ще ме убие. Сол, мазнина и животински протеин.

Аз съм кротък човек, но и в мен се надига желанието да му изсипя супата във врата.

Той сяда на пейката пред къщата и излъсква лъжицата ми в ризата си.

— Ти си ми симпатична, бабо Дуня — казва той. Лъжицата трепери в ръката му. Със сигурност от няколко дни не е ял.

— Идвай при мен, когато си гладен — казвам. — Винаги готвя нещо прясно.

— Може и да съм задник, но не съм използвач.

— За благодарност можеш да поправиш первазите на прозорците ми.

— Виж какво намерих — казва съзаклятнически той и бърка зад гърба си.

Трябва да дигна очилата си на челото, за да видя какво е. Светлосиня кутия „Беломор“, смачкана и със избелели букви.

— Къде я намери?

— Зад кушетката.

— Изглежда празна.

— Но има тринки вътре.

Той ми подава кутията. Измъквам една крива цигара. Той взима друга и я закрепва между зъбите си. После ми дава огън. Пушекът дере гърлото ми.

— Не си използвач — казвам аз. — Ти си великодушен човек, делиш последните си цигари с мен.

— Вече съжалявам. — Той дърпа така жадно от своята точно както току-що беше изсърбал супата. — Никакъв джентълмен не съм.

Цигарата ми угасва със съскане. Или аз бях направила нещо не както трябва, или просто тя беше стара и влажна. Петров я издърпва от устата ми и внимателно я поставя до себе си на пейката.

— Сега ме заболя коремът — казва той. — Коремът ми е пълен с мъртвия дърт петел. Тази супа ще ме убие.

Откъсвам голямо листо от дебелия репей, който се опитва да изрови из основи къщата на Петров, и изчиствам с него чинията. Не мога да се сетя кога съм пушила за последен път.

Очите ми са поотслабнали, но все още чувам отлично. Което сигурно се дължи на факта, че в селото няма никакъв шум. Бръмченето на електроагрегата достига по същия начин да ушите ми, както и жуженето на земните пчели и свирукането на цикадите. Дори и при нас лятото е сравнително шумен сезон. През зимата е от тихо по-тихо. Когато над всичко полегне снежната покривка, стихват дори и мечтите и само червенушките подскачат из храстите и дават цвят на белия пейзаж.

Не се боя какво би станало, ако един ден спре токът. Имам си газови бутилки, а и във всяка къща има свещи и кибрит. Търпят ни, но никой от нас не вярва, че правителството ще ни се притече на помощ, ако привършим запасите си. Затова всеки се грижи самостоятелно за себе си. През зимата Петров беше почнал да се топли, като изгаряше част от съседната къща. Дърва за горене има достатъчно.

Биологът ми беше разказал, че при нас не само паяците плетат различни паяжини, но и цикадите издават различни звуци. Това и аз можех да му кажа — който има уши, сам чува. Но биологът не знае на какво се дължи. С уредите си той записа песните на цикадите, а пък после ги слуша в ръка с бележник и хронометър. Обеща да ме информира, ако открие нещо. Никога повече не се обади.

Ние в Черново сме трудно откриваеми. Всъщност изобщо не сме особено ако човек не иска да бъде намерен. Имаме пощенски кутии в Малиши. Ако някой иде дотам, носи обратно един пакет с пощата за другите. Или пък не го прави.

Никога не моля някого другиго да ми донесе пощата, защото в кутията ми винаги има нещо, а то много тежи. Ирина ми изпраща колети. Алексей не. Не знам на кого от двамата съм по-благодарна.