Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

В Крестьянка , която разгърнах, открих рецепти с киселец, една шивашка кройка, един къс любовен разказ, чието действие се развива в колхоз, и обяснение на тема защо в свободното си време жените не бивало да носят панталони. Броят е от февруари хиляда деветстотин осемдесет и шеста.

Пресипвам половината от супата в по-малка тенджера и търся подходящ капак. Хващам я за дръжките встрани и я понасям към Маря. По пътя на едно място за секунда премигвам. Духът на Константин си седи там и се люшка на вятъра. Кимвам му, а той ми отвръща с бурно размахване на криле.

Пред къщата на Маря се тълпят котки и това не е никак чудно: вътре мирише на валериан. Маря е голяма жена, особено на широчина. Седнала е на едно кресло, тялото й прелива над облегалките. Погледът й е втренчен в телевизора, който пък е снабден с две антени. Екранът е черен.

— Какво дават днес? — питам я и оставям тенджерата на кухненската маса.

— Само глупости — отвръща Маря. — Както винаги.

Затова и никога не пускам телевизора си. Само понякога му бърша праха, а котката обича да спи отгоре му, върху плетеното мильо. При последното ми ходене до Малиши видях на една витрина, че междувременно са пуснали телевизори, които се закачат като картина на стената. За разлика от тях този на Маря е един шкембест сандък, който заема половината от помещението.

— Какво си донесла? — пита тя, но не се извръща към мен, тъй като това е доста трудно, както е заклещена в креслото.

— Супата — казвам. — Твоята част.

Тя тутакси се разревава, а козата, която лежи в леглото, й приглася с едно жаловито „меееее!“.

Докато вадя чиниите, установявам, че в последно време Маря доста се е позанемарила.

Посудата й е покрита със слой мазнина, което издава, че спестява от миялния препарат. В сифона се е събрала мръсотия и е почти гъбясала. И ще ми разправя тя на мен, че трябвало да си почистя паяжините. На масата има купчина шарени хапчета.

— Маря — казвам аз със строг глас, — какво се е случило?

Тя махва с едната ръка, а с другата бърка между гърдите си. Оттам, изпод няколкото ката мръсно бельо измъква една снимка и ми я подава.

Избутвам очилата към челото и приближавам снимката до очите си. Черно-бяла фотография, на нея една двойка: момиче с бяла булчинска рокля с дълъг воал и момче с черен костюм, с широки рамене и ниско чело. Момичето е умопомрачително хубаво: големи очи под гъстите мигли и уста, обещаваща най-сладките целувки. Изглежда нежна и крехка в прекалено голямата булчинска рокля, която някак не й е по мярка. И макар че контрастът не би и могъл да бъде по-голям, веднага разпознавам, че момичето е Маря.

— Това твоят Александър ли е? — питам аз.

А Маря се разревава още повече и казва, че на този ден преди петдесет и една години се е оженила.

Отдавна трябваше да ми дойде на ума, че Маря не е просто така мързелива и повлекана. А че е мързелива и повлекана, защото страда от депресии. По времето, когато бях помощна медицинска сестра, никой не страдаше от депресии, а ако някой се самоубиеше, го наричаха душевноболен, освен ако самоубийство не беше от любов. По-късно прочетох във вестниците, че имало такова нещо като депресии, и при последното идване на Ирина я попитах какво е то.

Тя ме беше погледнала така, сякаш изобщо не би искала да ми отговори на този въпрос. Защо съм питала, поиска да знае, като че ли ставаше дума за държавна тайна.

Отвърнах, че просто искам да разбера дали има нещо вярно. А Ирина каза, че в Германия било много разпространено, на практика като стомашно-чревен вирус.

А като гледам Маря, си помислих да не би пък това нещо да се е промъкнало по някое време през границата. Ако беше дошла по-рано в Черново, може би щеше да му се изплъзне. Защото, ако има нещо, което да не може да ни хване тук, това са епидемиите от останалия свят.

Маря вече ми беше разказвала много за нейния Александър. Най-вече как я смазвал от бой, а веднъж, ужасно пиян, я бил прегазил с трактор. Известно време след това тя все още се грижила за него, а той продължавал да я ругае и от леглото си я замервал с бастуна си или с други тежки предмети, които му се намирали подръка. Няколко дни преди реактора той метнал по нея едно радио и я уцелил. Радиото се строшило и Маря намерила това за толкова възмутително, че заедно с ликвидаторите и един чувал с дрехи напуснала къщата, без дори да се обърне назад към Александър. Открили го вече мъртъв и сега тя се упреква и рисува миналото си само в розово.