Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Когато стана това с реактора, аз бях от хората, които леко се отърваха. Децата ми бяха на сигурно място, мъжът ми бездруго нямаше да изкара още дълго, а моята плът по това време беше още издръжлива. По принцип нямаше какво да изгубя. И бях готова да умра. Работата ми ме беше научила никога да не изпускам из очи тази възможност, за да не се случи така, че някой ден да бъда неприятно изненадана.

И до днес всеки ден се изненадвам приятно, че още ме има. Всеки втори ден се питам да не би пък да съм някоя от мъртвите, които ходят като призраци наоколо и не искат да разберат, че имената им вече са изписани по гробовете. Някой трябва да им го каже, но кой ли ще има тази дързост. Доволна съм, че на мен никой повече няма какво да ми казва. Видяла съм всичко и вече не ме е страх от нищо. Смъртта може да идва, но бих помолила да го направи по-учтиво.

Водата в тенджерата почна да образува мехурчета. Намалявам огъня, взимам от кукичката един черпак, обирам пяната, която, сива и плътна, се е събрала по краищата. Ако водата продължи да ври, пяната ще се накъса на много малки парченца и ще се разпространи из целия бульон. Сега тя стои мътна и неапетитна върху решетестата лъжица, прилича на сплъстен сив облак. Пускам я да се плъзне към котешката купичка. Котките са по-нечувствителни от нас. Тази е дъщерята на котката, която вече беше в къщата ми, когато се върнах. На практика тя беше стопанката, а аз нейна гостенка.

Малкото съседни села са изоставени. Къщите са си там, но стените им са тънки и килнати на една страна, а копривата е порасла до покрива. Няма дори плъхове, защото плъховете се нуждаят от боклук — пресен, мазен боклук. Плъховете се нуждаят от хора.

Можех да си избера всяка една къща в Черново, след като се върнах. Избрах си моята предишна. Вратата зяпаше отворена, газовата бутилка беше само наполовина изразходвана, кладенецът бе на няколко минути път пеша, а градината все още се разпознаваше къде е била. Скубах копривата и подрязвах къпините, седмици наред не правех нищо друго. Беше ми ясно: имам нужда от тази градина. Ходенето пеш до автобусната спирка и дългото пътуване до Малиши не са ми по силите, за да го правя често. Но без ядене три пъти на ден не може.

Оттогава обработвам една трета от градината. Това ми стига. Ако имах по-голямо семейство, щях да изчистя цялата. Хубаво, че преди реактора така добре се бях грижила за всичко. Парникът е бижу, излязло изпод ръката на Егор, и аз бера домати и краставици седмица преди всички останали в селото. Има зелено и червено цариградско грозде и червен, бял и черен касис, стари храсти, които през есента внимателно подрязвам, за да тръгнат нови филизи. Имам две ябълки и ъгъл с малини. Плодороден район е тук.

Супата къкри на най-слабия огън. Оставям я два, най-добре три часа така да се вари, докато старото месо омекне и се отдели от костите. Като при хората е: старото месо не се побеждава лесно.

Миризмата на пилешка супа побърква котката. Вре се с мяукане в краката ми, търка се в дебелите вълнени чорапи на прасците ми. Че остарявам, забелязвам по това, че мръзна. Дори и през лятото вече не излизам от къщи без вълнени чорапи.

Котката е бременна, след това ще й дам кожата и хрущялите на петела. Понякога тя гони бръмбари и паяци. Много паяци имаме в Черново. След реактора животинките се размножиха. Преди година тук дойде един биолог, който фотографира паяжините в дома ми. Оставям ги да си висят, макар че Маря казва, че като домакиня съм била повлекана.

Хубавото на старостта е, че никого не моля за разрешение за каквото и да било — нито дали ми се разрешава да живея в старата си къща, нито дали да оставя паяжините да висят. Паяците също бяха тук преди мен. Биологът ги снима с един фотоапарат, който приличаше на оръжие. Постави прожектори и освети всяко ъгълче от къщата ми. Нямах нищо против, нека си върши работата на спокойствие. Само да си беше понамалил звука на уреда, че от писукането му ме засърбяваше гърбът.

Биологът ми обясни защо сме имали толкова много насекоми. Защото след реактора в района ни останали много малко птици. Затова бръмбарите и паяците се размножавали, необезпокоявани от никого. Защо обаче тук има и толкова много котки, той не можа да ми обясни. Вероятно котките притежават нещо, което ги предпазва от злините.

Втора котка се промъква през вратата. Тази, която живее при мен, веднага прави гърбица. Тя си е звяр и не пуска никой да прекрачи прага.

— Хайде, бъди мила — казвам аз, но тя не иска да е мила. Издава нещо като „цшшш“ и „пшшш“, а козината й се вирва нагоре. Има само половин опашка, другата половина някой й я е отрязал. Винаги съм имала котки и кокошки, по-рано и кучета, това ми харесва в селския живот. Също така е и една от причините, поради които се върнах. Животните тук не са побъркани, както тия в града, дори и като са облъчени и останали инвалиди. От теснотията и шума в града котките и кучетата пощуряват.