Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Никога не питам Ирина дали Лаура е здрава. Не питам и за здравето на Ирина. Ако има нещо, от което да се страхувам, това е от отговора на този въпрос. Затова просто се моля за нея, макар че не вярвам някой да чува молбите ми.

Ирина винаги се осведомява за здравето ми. Когато се виждаме — веднъж на две години — първо ме пита какви са кръвните ми показатели. Дали си ги знам. Пита какво ми е кръвното и дали редовно си преглеждам гърдите на мамограф.

— Момиче — казвам й, — погледни ме. Виждаш ли на колко съм години? И всичко това без витамини, операции и профилактични прегледи. Не искам повече никой да ме докосва и да ме продупчва с игла, поне това съм си го заслужила.

След което Ирина поклаща глава. Макар и да знае, че имам право, не може да излезе от кожата си на хирург. На нейната възраст и аз така разсъждавах. Ако бях на нейно място и на нейните години, и аз бих си вдигнала най-страховития скандал.

Като гледам селото ни, нямам чувството, че тук се разхождат само живи трупове. Някои няма да изкарат още дълго, това е ясно, но за това не е виновен само реакторът. Малцина сме, броим се на пръстите на двете ръце. Преди пет или преди седем години бяхме повечко, когато изведнъж цяла дузина последва примера ми и се върна в Черново. Някои от тях вече погребахме. Други са като паяците, неизтребими, само дето паяжините им са станали малко по-объркани.

Маря например си е леко мръднала с нейната коза и с петела, който сега така хубаво къкри в тенджерата ми. За разлика от мен Маря отлично знае кръвното си, защото си го мери по три пъти на ден. Ако е прекалено високо, веднага гълта някакво хапче. Ако пък е прекалено ниско, гълта друго хапче. Така тя винаги е заета с нещо. Но въпреки това скучае.

Аптечката й заема един шкаф, с лекарствата си може да утрепе цялото село. Редовно попълва запасите си от Малиши. Взима антибиотици дори при хрема и разстройство. Казвам й да не го прави, защото така още повече се поврежда, но тя не ме слуша. Била съм прекалено здрава, вика тя, затова нищо не съм разбирала. И наистина — изобщо не помня кога за последен път бях хремава.

Уханието на пилешка супа се разнася из малката ми къща и през прозореца полита и навън. Изваждам петела от тенджерата и го оставям върху една чиния, за да поизстине. Котката врещи, заплашвам я с пръст. Изваждам зеленчуците, пуснали са вече вкуса си в бульона и са изгубили свежестта си. Увивам ги в един стар вестник и ги отнасям до компоста. Върху купчината ми компост растат тикви, през есента ще ги откъсна и ще ги раздам в селото, защото иначе цяла зима ще трябва да ям просена каша с тиква.

Прецеждам бульона през цедка и го прехвърлям в друга тенджера. Бульонът ме гледа с многото си златни, мазни очи. В едно списание бях чела, че трябва и мазнината да се отстрани от течността. Но не споделям това мнение. Който иска да живее, трябва да яде мазно. И захар трябва да се яде от време на време, но най-вече много пресни плодове и зеленчуци. През лятото почти всеки ден ям салата от домати и краставици. И цели снопове подправки, които растат буйни и зелени в градината ми — копър, пера от лук, магданоз, босилек, розмарин.

Месото вече не пари толкова много, мога да го пипам с ръце. Внимателно го отделям от костите и го слагам в една купа. По-рано го режех на ситно за децата ми и внимавах справедливо да разпределя парчетата. Алексей, макар и само осемнайсет месеца по-малък от Ирина, беше слабичко момченце и понякога гледах в неговата чиния да сложа по-хубавите парченца месо.

Често ядяхме пилешка супа, защото в Черново имаше много кокошки. От бульона правех борш и шчи, и солянка. Никога не съм скучала. Представям си как преди време Ирина също е накъсвала месото на малки парченца за Лаура. Ако Лаура беше при мен, щях да й разкажа каква беше майка й като малка. Но Лаура е далече и ме гледа от стената с тъжните си сиви очи.

Денят минава бързо, когато човек е натоварен с разни задачи. Често подреждам из къщи. Понякога пера някои долни гащи и ги простирам на въженцето в градината. Слънцето ги суши и избелва, след два часа мога да ги сгъна и да ги прибера в шкафа.

Търкам тенджерата, която съм използвала, с пясък, изплаквам с кладенчова вода и я оставям също да изсъхне на слънцето. От време на време трябва да правя почивка, сядам с вестник в ръка на пейката пред къщата. Вестниците взимам от Маря. Тя ги беше намерила в къщата, когато се беше настанила в нея. По-рано там беше живяла една сама жена, която четеше много вестници и също така и някои от хубавите женски списания: Работница и Крестьянка , не пропускаше брой. Бяха завързани с въженцето за простиране и сложени под леглото и в барачката за инструменти. Маря ми ги даде всичките. Чета ги, когато ми остане време през деня или преди да заспя.